Блог на Земеделско Знаме

Trimata_MZNS

    През 2004г. започна излизането на първото издание на Земеделско знаме по  Интернет.   Целта на това издание е да продължава моралните завети, оставени от нашите водачи – Александър Стамболийски, Никола Петков , Г.М. Димитров, както и моралните задължения който имаме към всички смели българи, загинали за свободата на родината.  Целта ни е да ви предаваме истините, за това което е било и това което става днес на политическата сцена в България.
Ние получихме подкрепата нa много земеделци и българи от други партии,  които ни изпращаха статии за различните ни рубрики, с което ние имаме една доста богата база на материяли, исторически снимки и важни доцументи, с което ние се озовахме на едно от най-добрите места на исторически страници на Интернет.  Доказателство за успеха ни днес са и множество статистически данни, сочещи ни на едно от първите места по популярност, в категорията исторически новини.
Този важен исторически интернет  вестник  ще продължи да радва българите по света, който искат да знаят истината за някои  исторически събития, които българската преса и правителство по една или друга причина не публикуват.
За сега ние сме един от най-четените български страници на интернет и смятаме да продължаваме така и  за в бъдеще.  Ние имаме посетители от всички континенти по света, като най-голямата ни популярност е в България, САЩ и много други страни в Европа.
Ние приканваме всеки който иска да  пише статии или води рубрика, да се свърже с нас на емайл: 
webmaster@zemedelskozname.com
за уточнения.

Интересни страници







    

Българският срам между страха и раболепието

Говорим си с едни приятели колко ни е срам от случая „Бююк“. Ама толкова ни е срам, че чак не ни се приказва. За пръв път не спорим, единодушни сме, че става дума за позор…  Седим си ние, отпиваме студено бяло вино на прохладната тераса и само чат-пат някой се обажда. „Ако трябвало, на всичките щели да им вземат главите, за да сме добре с Ердоган“, процежда уморено домакинът.

Жена му вяло го поправя: „Не Им, а да НИ вземат главите“. Гостите обаче нямаме желание да взимаме страна – както и да го е рекъл премиерът, все си е отвратително. И точно в този момент 10-годишният син на нашите домакини нарушава мълчанието с напълно сериозен коментар: „Спокойно, бе, преклонена главица сабя не я сече!“

След всеобщия потрес, съпроводен със задавяне и събаряне на чаши, разговорът най-сетне се оживява. Бащата разпалено започва да обяснява, че никой не е учил детето на тая срамна поговорка, „обобщение на българското раболепие и снишаване.“ Тук още по-разпалено се намесва и майката, която отрича поговорката да е българска и яростно се заканва да открие аналози на други езици. Предвкусвайки кефа от предстоящата кавга, домакинът хуква ентусиазирано за още бяло вино. Дълго ще стоим на терасата, види се, щом се отвори спор около българщината!

Тъкмо с тази цел домакинята примъква на балкона лаптоп и с трескави пръсти написва в търсачката Гугъл: „Преклонена главица сабя не я сече“. Резултатите са 3990, като най-отгоре излиза… Иван Вазов, „Под игото“, глава втора, „Бурята“:

„Воденичарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че се чудеше какво решение да вземе. Едър пот поби по челото му. Веднага той се наведе под прашната лавица, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пукаше от натиск. Но тая мигновена решителност го остави, щом погледна дъщеря си. Страшна безнадеждност, мъка, страдание се изписаха по лицето му. Бащинското чувство надви над възмутената му съвест. Той си науми българската пословица „Преклонена глава сабя не я сече“ и реши, вместо да се опира, да проси милост – от немилостивите. Бързо остави брадвата зад хамбара, дето беше скрит Краличът, зави хубаво Марийка и отвори вратата.“

Едно на нула за отбора на домакина! Следват радостни възгласи и приятелски закачки със сразената му съпруга. Някой пуска поговорката в „Гугъл транслейт“, та се кикотим на „Little head bowed sword does not cut“ и „Немного наклонив голову меч не режет“. Кикотим се ние, ама някак горчиво – криво ни е все пак, че тъй и не намираме същински аналог…

Ей, ние ли сме наистина най-примирените, с най-наведените главички, най-снишените, най-страхливите и постилащи се пред силния? Ако не е така, как онова 10-годишно момче ще знае позорната „мъдрост“, ще я повтаря като завет и ще ни я дава като съвет? Ние, дето пием вино на прохладната тераса, скочихме ли да защитим един човек, когото българската държава, т.е. пак ние, хвърли на вълците? И освен срам, който изпитваме преди всичко надомно, настолно и шумно във „Фейсбук“, излязохме ли на улицата с високо вдигнати глави?

Излязохме – грънци! И изглежда затова ни е толкова срам. Не само от Борисов, не единствено от Бъчварова, а от самите нас ни е срамно…

Такъв срам изпитах навремето, когато четях дневниците на Антони Пьотровски, особено в частта, където описва как е нарисувал картината „Баташкото клане“. Полският художник идва в Батак няколко години след Освобождението и моли жителите да направят възстановка на събитията от 1876 г.:

"Населението се събра на средата на площада и започна да играе хоро под звуците на гайда. Веднага направихме фотографска снимка. Няколко по-млади хора бяха изпратени до околните помашки села да докарат най-свирепите колячи от 1876 г. След няколко часа пристигнаха на магарета, доста окъсани и мръсни, но говореха на български също така, както и братята им християни. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защотоне е могло да бъде иначе
Един от колячите, възрастен човек славянски тип, говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му:
– Ей, колко заклах с този нож.
– Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми – обърна се към него един бакалин.
На това се намеси друг помак:
– Боже мой, не той, а аз заклах майка ти. Тя викаше: "Пощади дъщерите ми!" Но Пехливаноглу вече беше започнал да коли – главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце, ей така.
– Олеле, олеле, майчице – хлипаше бакалинът. – Мене ме нямаше в града, когато стана клането, бях във Филипопол за стока. Ако не бях отишъл, и аз нямаше да съм жив.
– Не ви ли е жал за тези жени и деца, които сте избили? – запитах помаците.
Така нареди падишахът – отговаряха и разтваряха ръце с жест на безпомощност и отчаяние.
Какво да се съжалява, като е трябвало да се коли, такава била съдбата – няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави…"

Откъсът не се нуждае от коментар, той казва достатъчно за българското примирение. „Така нареди падишахът“, „няма какво да се прави“, „не е могло да бъде иначе“ – ето го примирението, синтезирано само в няколко фрази. Колячите от башибозушките отряди на Ахмед ага Барутанлията не се страхуват от отмъщение. Нещо повече, срещу тях няма и капчица възмущение след кървавия погром…

Разказвам това на компанията и домакинята ми отвръща, че поведението на жертвите било напълно естествено. Аргумент №1: батачани изпитвали страх от все още живите си палачи. „Може и Пьотровски да си поизмисля, а освен това е чужденец“, гласи аргумент №2. Разстроена от поражението с поговорката, на помощ й идва и аргумент №3 – в „Записки по българските въстания“ имало безброй примери за героизъм и надали щял да се намери човек, който да оспорва свидетелствата на „нашия си“ Захари Стоянов.

За беда, точно в този момент домакинът се връща с бутилките, тръшва ги на масата и започва да разправя каква случка бил описал баш Захари Стоянов в „Тъмръшката република и нейният президент Ахмедаа ага“:

В края на 1879 г. помаците, които участвали в башибозушките банди, се завърнали по родните си села в родопската покрайнина Рупчос. Понеже се страхували българите да не им отмъстят за палежите и кланетата, те основали там така наречената Тъмръшка република, оглавявана от Ахмед ага Тъмръшлията, някогашния палач на Перущица. Друг главатар на републиката бил палачът на Батак Ахмед ага Барутанлията, и той помак. През 1883 г. обаче християните възстановили изгорения по турско християнски манастир и на Голяма Богородица се събрали да го осветят. Поканили и „президента“ Ахмед, който първоначално се колебаел дали да отиде, но накрая все пак се престрашил. За всеки случай взел със себе си въоръжена охрана, която да е нащрек и да реагира веднага, дори при най-малкия знак за нападение от страна на българите. За голямо негово учудване обаче, последните даже го посрещнали със салтанати и пребогато го гостили…

Чак аз, дето разказах за срамната сцена в Батак, подскачам от изненада, та какво остава за домакинята. Хич не ми се вярва, но ако река да повярвам, решавам да приема нейния аргумент №1 – и те, също като батачани, са се страхували от все още живите си палачи. Има логика! Ахмедаа ага като нищо можеше да насъска въоръжената си охрана и тия щяха да запалят я манастира, я да подпукат курбанджиите навръх Голяма Богородица. То един ден и Ердоган може да пусне бежанците и те да ни залеят, та вярно си е за страх работата, нали? Само не разбирам защо изобщо са поканили помака на освещаването, ама и за това може да се намери някакво обяснение – ако не го бяха поканили, кой знае как щеше да се обиди и да си отмъсти. „Страх лозе пази“, както е казал народът, а комай и тази поговорка няма аналог в света…

Впрочем и до вчера не бях убедена, че онзи разказ е истина, и като един Тома Неверни рекох да проверя. Отидох до библиотеката, изрових „Тъмръшката република…“ от 1885 г. и… Срам ме е да кажа колко още повече ме хвана срам! При това този срам се оказа с традиции; по-лошото – оказа се, че и раболепието ни не се дължало на страх. И го е написал, представете си, „нашият си“ Захари Стоянов в ето тези редове:

„Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на висок глас, че агата е пристигнал до чушмата.

„Ахмедааа иде! – се носеше от уста на уста, хорото се развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.

А Ахмедаа се приближаваше, възседнал на черен ат, облечен в юзбашийска униформа, със сабля, револвер и няколко ругбета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15-20 души левент помаци, високи като елите на своите планини. Те бяха въоръжени от петите до зъбите, с по два револвера, с винчестер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани.

Но чудо! Наместо нападение и оскърбление, българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата…

Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх.

Мен обаче ме е страх – и от слагачеството, и от самоунищожителното ни примирение. А най-много ме е страх, че известно време ще се посрамуваме около случая „Бююк“, след което ще забравим и него, понеже „всяко чудо е за три дни“. Не съм сигурна дали и тази поговорка не е пак нашенски уникат, но някой път ще попитам онова 10-годишно хлапе. Синът на домакините, този спец по българските мъдрости, все отнякъде ще е разбрал.

Любослава Русева

Leave a Reply

Календар на публикуване
July 2017
M T W T F S S
« Apr    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  
Търсете