Тодоров Коста 13.07.1889-11.01.1947)

Прочетете книгата "Изповедта на една луда балканска глава" >>

Биография

       Роден на 13.07.1889 г. в Москва, майка му е македонка, баща му е капитан, емигрант в Русия след неуспешния преврат срещу княз Батенберг. Дядо му по майка е македонски четник. Кръстен е от Радко Димитриев, има двама братя Кирил (загинал при обсадата на Одрин) и Васил (кадет в Русия, доброволец в Руската армия, убит е като участник в Доброволческата армия на ген. Марков 1918 г.) и сестра. Установяват се във Варна. Изключен е от Военното училище за буйство. Попада в средата на македонстващи анархисти и заминава с чета в Македония, осъден е задочно на смърт в Солун заради обесването на един турчин. Заедно с арменски революционери подготвя атентат срещу Султана в Цариград и бяга с руски кораб в Бургас. През 1906 г. го изпращат да следва в Одеса. Свързва се с есерите и участва в атентати, за които е осъден на смърт, присъда заменена със затвор от 8 години, излиза от затвора 1913 г. по ходатайството на новоназначения български посланик и негов кръстник Радко Димитриев. Полага изпитите си по право, което е следвал до като е бил в затвора.

          Завръща се в София. Пише във в-к Балканска трибуна. Заплашен със затвор той заминава за Брюксел, изпраща кореспонденции в руски вестници и следва право. През 1914 г. се записва доброволец в Чуждестранния Легион, където се запознава с белогвардейския офицер Владимир Лебедев (след деветоюнския преврат той публикува В страната на розите... и кръвта) и участва в сраженията срещу германците. Награден е с орден за храброст и кавалер на Почетния легион. След влизането на България във войната на страната на Централните сили е изпратен на Солунския фронт. Ген. Сарай го натоварва с тайната мисия да замине за българската Главна квартира с условия за сепаративен мир. Арестуван е в кабинета на ген. Жостов и обвинен в измяна, но на 15.09.1916 г. е осъден на 3 1/2 г. само за неявяване в армията при мобилизацията. В Централния затвор се свързва с осъдените анти-германски политици и особено с Ал. Стамболийски. Освободен е на 07.10.1918 г.

        Издава сп. Сила. На 23.06.1919 г. се жени за Надежда Узунова, видна цигуларка, 1920 г. имат син Кирил (негова дъщеря е певицата Камелия Тодорова), а 1922 г. дъщеря Татяна. Т. Теодоров го изпраща в Париж да ръководи пропагандата в полза на България, по-късно Стамболийски го назначава за генерален секретар на българската делегация по сключването на мира. И той, както Петкови, посещава салона на г-жа Менар-Дориан. Назначен е за пълномощен министър от Михаил Маджаров и по-късно за помощник главен секретар на МВнР и посланик в Белград. Пише редовно във в-к Победа. Заедно със Стамболийски ръководи външната политика на земеделското правителство, участва в международни конференции и е български представител в Обществото на Народите, но не е член на БЗНС - Ще стана член на Съюза, когато излезете в опозиция.

          Деветоюнският преврат го заварва в Швейцария. Подава си оставката и участва активно, заедно с Райко Даскалов и Ал. Оббов в отпора срещу деветоюнското правителство и в организацията на земеделската емиграция в Югославия. Работи като карикатурист за няколко европейски вестника. Поради забрана на жена му и децата му да дойдат при него в Париж заплашва министъра на външните работи с разстрел и те са пуснати като се настаняват близо до Париж. Посещава Москва през януари 1924 г. (но не споменава, че Стефан Цанов го е придружавал) и води неуспешни преговори с Г. Димитров и В. Коларов за обща борба срещу деветоюнците и участието на земеделците в Селския Интернационал на Коминтерна.

          Участва в свалянето на фан Ноли в помощ на Ахмед Зогу, 1924 г.

          В ръководната четворка на Задграничното Р-во на БЗНС се разбира с Оббов против Хр. Стоянов и Н. Атанасов, които са за сътрудничество с комунистите и дори, според него, поддържат тайни връзки с тях.

        Подготвя нахлуването на емигранти в България в сътрудничество със сръбския четнишки войвода Илия Бирчанин. През март 1925 г. Петрини му съобщава, че е възможно да бъдат изпреварени от комунистите при обявяване на въстание. В края на март Задграничното Р-во се разцепва, в Ниш се е дошло до саморазправа, Никола Захариев и Вергил Димов са били на страната на прокомунистите. След Априлския атентат родителите му са арестувани за два месеца. Осъден е задочно на смърт през 1926 г. и конфискация на имотите му. Премества се в Париж. Работи като кореспондент на сръбски вестници и като посредник на сръбски износители. Получава френски паспорт. Посещава САЩ 1927/28 г. Следи дейността на ОН в Женева. Купува земеделско стопанство от 20-ина дка. близо до Орлеан. На 06.01.1933 г. е гласувана амнистия и на 5 март се завръщат с Оббов.

          Взема участие в организацията на защитата на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес и подпомага парично майка му. Ранен е с нож по време на агитация в Лом. Дружи с Мишел Михайлов. Напуска страната след преврата на 19 май. Установява се в Марсилия и с шурея си отваря сладкарски цех. През юни 1935 г. се завръща за кратко в страната, сондиран е за участие в правителството на Кьосеиванов и наново емигрира. През декември 1936 г. му е позволено да се завърне в София. Митьо Станев му предлага пладненци да участват в Народния Фронт и той приема. През 1938 г. е интерниран в Ямбол и окончателно изгонен от страната. При сключването на Мюнхенското споразумение връща своя орден на Почетния легион. Заминава сам за САЩ, където започва неуспешно пак сладкарство. Там публикува статия - Значението на Балканите изпъква - статия в Ню Йорк Таймс. На 01.03.1941 г. пише на Чърчил с желание да участва във войната. Заминава за Йерусалим и участва в образуването на Българския Национален Комитет. Заминава за Лондон и говори по радиото. На 19.10.1940 г. той и Мацанкиев са осъдени задочно на смърт в София. През февруари 1942 г. се завръща в САЩ, където написва спомените си - "Изповедта на една луда балканска глава", книга преведена от Клавдия Заимова и издадена 1994 г. През 1946 г. се среща наново с Г. М. Димитров и заминава за Париж като отправя искане да се завърне в България. В Земеделско знаме от 21.10.1944 г. е публикуван негов апел - Въпреки че съм болен, аз се надявам скоро да мога да целуна родната си земя.

Умира като изгнаник в Париж на 11.01.1947 г. и е погребан в гробищата на Монтмартър близо до площад Клиши.

          Псевдоними: Волний, Силвио Пелико, К.Т., --К.Ч., --К.Т.

          Личността на Коста Тодоров е силно оспорвана. Самият той се вижда като луда балканска глава. Дейността му като дипломат не може да бъде правилно оценена поради кратковременността . Мястото му в БЗНС би могло да се определи в левицата, но все още дейността му в Задграничното Ръководство на БЗНС, връзките му с югославските политици след 9-и юни, ролята му при създаването на в-к Пладне и БЗНС-Ал. Стамболийски, отношението му спрямо преврата от 19.05.1934 г., както и мястото му в Българския Национален Комитет по време на ІІ световна война-всичко това не позволява една по-цялостна и обективна оценка на неговата личност.

          Умирайки в изгнание, на път към Родината, вече повалена от настъпващият комунизъм, Коста Тодоров доказва толкова оспорвания му патриотизъм и съвсем неоспорвания му личен кураж.

▲▲▲

БИБЛИОГРАФИЯ

Селото и града в България. С.,1923,17 с.

Александър Оббов и Коста Тодоров. Делата на емиграцията. Отворено писмо до сдружените земеделци. С.,1931,16 с.

Pro domo sua. Загл.-В защита на себе си. С.,1932,38 с.

Идеологията на Цанковото движение. <Отговор на Ал.Цанков и Хр.[исто] Калфов.>. С.,1934,31 с.

Външната политика на България. Надт. загл. Отпеч.от в.Пладне. С.,1934,8 с.

Няколко месеца борба. Статии и бележки. С.,1934,160 с.

Въпросите на народната отбрана. С.,1935,32 с

Стамболийски. Очерк. Белград,1938,[.?.]с.

Изповедта на една луда балканска глава. Издадена в САЩ,1942. Превод от англ. и послеслов Клавдия Заимова. Предг. Милен Куманов. Не е посочено оригиналното заглавие, от което е направен превода. С.,1994,506 с.

Залезът на боговете: Стихове, разкази, спомени, есета на Коста Тодоров. Съст. и предг., бел. Паун Генов. С.,1996,299 с.

 

За него:

Генов, Паун Христов: Коста Тодоров. Човекобщественикписател. С.,1947,112 с.

▲▲▲