НЕГОВИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПЪТ

 

Ценко  БАРЕВ

Никола Петков познаваше отлично историята, пък и от собственото си семейство той знаеше, че в страстните борбиq диктувани от чужди, външни сили и при една преходна епоха, каквато бе нашата по това време, вратите на смъртта са широко отворени за бореца. Особено, когато срещу него се изправят като противници политически безличия, с които по онова време манипулираше един жесток и отмъстителен господар, какъвто бе Сталин и каквато е изобщо така наречената пролетарска диктатура. Това чувство и убеждение бе залегнало още по-дълбоко в съзнанието му след срещите му с Вишински и категоричния му отказ да превие гръбнак пред Кремъл.

Речта, която произнася във Великото народно събрание по време на отнемане депутатския му имунитет е указателна в това отношение. От нея се вижда, че смъртта не го плаши и че тя остава на последно място, когато ще трябва да избира между идеите, които са част от неговия живот и свободата, за която жадува българският народ, и робския ярем, който му се предлага.

Никола Петков си даваше сметка, че той се изпречва и влиза в разрез с плановете на Москва за комунизиране на страната. Той виждаше също озлоблението и същевременно духовното безсилие на домораслите комунистически нищожества. Народната любов, с която бе обкръжен, и доверието, на което се радваше, засилваха озлоблението на неговите врагове. От там до отмъщението оставаше само една стъпка. Тук именно изпъква истинският образ на Никола Петков, който като гранитна скала, като исполин с олимпийско спокойствие продължава делото на своите предшественици, безстрашно и упорито.

По същото време съветските агенти чакаха като лешояди уречения от Москва знак, за да изпълнят решението за отмъщение и екзекуция.

Днес, когато след четиридесет години можем спокойно да анализираме не само събитията от онова време, но и авторите на тези събития, изводът е опростен до крайна степен. В Кремъл царува един жесток тиранин, който не се спира пред нищо, за да запази царството си. Освен десетки милиони селяни той изби и най-близките си сътрудници: съветски и чужди. В тези убийства участвуват, макар и само с формален подпис, и малоумният и разплут бивш български гражданин Георги Димитров и неговият аколит Васил Коларов. Между тях се намира и зетят на първия, Вълко Червенков, агент на Берия срещу българските си приятели. Изтъкваният напоследък "патриот" Трайчо Костов познава отлично машината, в която самият той участвува, както и нейните методи. Той е най-верен проводник на тези методи, за да предава българските интереси в жестоката си разпра с българите в страната. Не друг, а той лично от поста, който заемаше, диктуваше кой трябва да бъде разстрелян, съден, пратен в лагери или затвор. Трайчо Костов изпълняваше с фанатизъм нарежданията на Москва. Че в крайна сметка Сталин бил решил да го ликвидира, в това няма нищо чудно. Такава е съдбата на повечето от сталиновите изпълнители. Това се дължи на същността на системата. Националното, което му се прикачва днес от заинтересовани е за галерията, за наивните или малка опоричка за личен, но безуспешен кариеризъм. Или, както казва един природно-интелигентен селянин: "Това е лебедовата им песничка, която Западът осребрява поради свои временни интереси".

Никола Петков не очакваше никаква подкрепа от вън в неравната борба, която водеше. Макар че по Ялтенските споразумения, според Потсдамската среща и съгласно мирния договор от Париж съюзниците бяха поели задължението да осигурят на българския народ демократично управление и да гарантират националния му суверенитет. Неговата борба беше идейна борба с мирни средства, които нямаха никаква стойност пред разбойниците от противната страна, и по-специално пред господаря им, чиито империалистически нагони бяха замъглили мозъка му.

В книгата си за Александър Стамболийски, Никола Петков пише за селския водач: "Народът виждаше в неговата личност един смел борец и един човек, който е готов да се жертвува за своите убеждения". Днес можем да повторим без грешка същите думи и за Никола Петков.

Подобно на апостола Васил Левски, и той увисна на бесилото със страшна сила. Тази сила продължава да е жива в паметта на българския народ. Името на Петков се нареди сред имената на плеядата народни герои, които се жертвуваха, за да пребъде България. Нито времето, нито превратностите на съдбата от злодейската му смърт насам са накърнили с нещо подвига му, а още по-малко идеите и вярата му в светлото бъдеще на Родината ни.

Той бе убит, когато нашият народ имаше най-голяма нужда от него, като политически водач и безупречен защитник на българската кауза. Но неговата смърт изкова оръжието, с което ще бъде сразена днешната тирания. За неговата смърт важат думите на учителя Александър Стамболийски: "Аз намирам идеална и красива смъртта на бореца, смърт, която ще дойде след едно бурно и делово минало, незасенчено от никакви дефекти от безчестие, отчаяние или безсилие. Аз намирам най-идеална и най-красива моментната смърт, дошла при изпълнен дълг".

За сдружените земеделци вътре и вън от страната Никола Петков е знаме, факел и жива сила, която ги ръководи в тежката и неравна борба за свобода и освобождение.

Той е жив, защото образът му е запечатан в сърцата на борците за народна правда.