ИЗПЪЛНЕНА КЛЕТВА

от Слави Нейков

 

 

 

През месец ноемврий, 1932 год. се състоя конгреса на БЗНС в г. Стара Загора.

Дружбите от цялата стрини бяха изпратили хилнди делегати и гости. Още преди конгреса, градът се оживи от дошлите за конгреса селяни в национални носии, загрижени народни интелигенти и буйни младежи. Тях ги сплотяваше един общ голям идеал, а по лицата им се четете бодрост, смелост ш вяра в бъдещето.

Организираната задружна манифестация от комунисти и патентовани патриоти с хулещи памфлети и позиви не обезпокоиха конгресистите да защищават организацията си на позициите, на конто бяха я основали Стамболийски, Драгиев, Дядо Цанко и др.

Сходството по омраза и методи за борба срешу БЗНС обединиха на този ден комунисти и фашисти. Из улиците станаха схватки. Комунистите с пълна уста крещяха:

-                    Аграрфашисти, оръдия на англо-френскин империализъм! Предатели на селячеството.

Професионалните националисти започваха в  обратен ред :

- Предатели,   агенти,   родоотстъпници!

Спокойните селяни с насмешка отминаваха тези озлобели крясъци на тълпата, в стройни редици, със знамена и плакати, на които бе написано:

- Мир, хляб, свобода и народовластие!

- Земя, правда и култура!

Големият театрален салон се оказа малък, за да побере надошлите за конгреса делегати. Пред театъра улиците бяха тесни за многолюдието.

За какво се бяха стекли толкова хора? И друг път бе имало конгреси след 9 юни. Защо така светеха погледите?

Не се ли разгаряше една чиста вяра за едно по-светло бъдеще?

Завесите се вдигнаха. Тишина овладя салона. Всичките са на крака с приведени глави. Тишина овладя и улицата, там паднаха на колене.

Свещеник прочете заупокойна молитва за падналите в борбата. След това кратко слово за техннте заслуги, за техната мъченическа смърт.

Свещоникът произнесе клетва, която гласно повторнха всички конгресисти. А след тях, като ехо невлезлите подеха:

-Ще останем верни на Бога за неговата правда, на Александър Стамболийски за неговата борба. Никога няма да оставим борбата срещу враговете на народа и организацията ни.

Какво затрогващо чувство на братска връзка между синовете на един беден народ, борещ се за своите права и свободи!

Внезапно някои делегати пожелават да видят близките на падналите в борбата за земеделско сдружаване. Повикът се подема от целия конгрес.

Към сцената тръгват повече от една трета от конгресиститео. Жени в черни забрадки, възрастни селяни, изгубили синове, млади момци, загубили бащи. Между опиечалените е Тинка Кирил Павлова, жена на Кирил Павлов, министър в правителството на Стамболийски, изгорен в Дирекцията на полицията.

На сцената е ип Никола Петков.

Шумно целият конгрес иска да чуе брата на Петко Д. Петков.

Който познава отблизко Колю, може да си представи смущението му. Целият пламнал в стеснение и червенина, малко разтреперан, той вдига ръка и казва:

- Братя и сестри, сдружени земеделци, не съм оратор, не дейте очаква от мене реч, особено в този момент. Само едно мога да ви кажа. Да повторя клетвата, която крони няколко минути произнесохме всички и да ни заявя, че тази клетва за мене не е обикновена, като при други случаи. Тя е клетва, произнесена в името на най-великите ни жертви, в паметта на моя брат. И на нея няма да изменя! На идеите на Александър Стамболийски ще остана верен, ако ще и главата ми да падне.

Наново тишина. Никола Д. Петков слиза от сцената. Погледите го следят. Като го гледах, казвах си:

- По-смела клатва от тази не бях слушал. През няколко реда селяни се кръстят и казват: Амин.

Някакви гузни слушатели, с молив в ръка, се погледнаха в очите, и един на друг си казаха :

- Страшен е този! (За Никола Д. Петков).

- Страшното е, че се кълне в името на братовия си гроб...

И каква горчилка трябваше да пием за вярност на  борбата, светци и идеи, как трябваше дя бъдем хулени с кръвожадна злоба...

Да слушаме ругатни от тези, които никога не са со клели в нищо свято, да търпим хули от чилечета, конто гледат себе си в сянката насвоите амбиции.

На този конгрес, един тридесетгодишен депутат доизказа това, вдето Колю не можа да каже в смущението си. Младият депутат бе д-р Г. М. Димитров, - който, произнесе голяма идейна и смела реч.

След речта  Колю, изправен на трибуната, прегърна Доктора. Ако позволи читателя да подмина малко рояка спомени, ще кажа, че малко преди края на 1944 год. пак ги видях заедно. В един тежък и съдбоносен за БЗНС и България момент. Изправени един до друг, те говореха за конгреса в ноемврий 1932 год., припомниха си клетвата, дадена общо, да бранят с живота си делото на БЗНС, клетва за вярност до гроб.

Спомените за Коля ме ободряват.

От 1932 год. до неговата смърт 15 години.

Петнадесет години борба, в която той непрестанно възмогвише, срещу личния режим, срещу ожесточаващня се фаншзъм, срещу диктатурата!

В 1938 год. при изключването му от парламента с 5 души негови съидейници, за предателство, той повтори клетвата си.

- Знам каква ще бъде моята съдба, но нима да престана да се боря. Аз зная едно, че рано или късно, народът ще победи своите тирани...

Бях някъде из гръцките острови в мъки и страдания. Вълните на народната борба се чувствуваха и при нас. С вълните на етера долетя бурното вълнение на световната съвест, че Никола Петков е арестуван.

Клетвата му за трети път не чух. Но бях сигурен, че той ще остане нпепобеден.

И остана. Той изпълни клетвата си.                            I

В емигрантските неволи, бедност и пустота, остава ни една утеха: общата ни клетва с Колю.

Колю в безкръстния си гроб е жив. Жив в надеждите на един страдащ народ. Жив в нас.

А и ние, в далечна чужбина, със същото откровение, каквото той ни завеща, ще кажем: Кольо, клетвата ни задъжава за две неща: или живи със свободен и щастлив народ, или в гроба за него и идеи.

 

Аз вярвам, че мирът ще бъде възстановен само когато бъде възвърната свободата. В очакване на този ден, ние демократите французи, желаем именно свободата на човешката личност, за която Франция винаги се е борила. Тази свобода ние желаем за другите народи, както и за самите нас.

Едуар Ерио