НИКОЛА ПЕТКОВ

НА ПОЛИТИЧЕСКОТО ПОПРИЩЕ

(Спомени от  Васил Юруков)

 

Не се гаси туй, що не гасне

.............................................

И дори слънцето  да  изчезне, то

Някой в ада ще да влезне

Главня  да  вземе -  да  ни  светне...

                                                                                                                        Ив. Вазов

Ако е вярно, че човек умира от онова, което най-много обича, то за Никола Петков би могло да се каже, че и той умря за това, което най-много обичаше: майка България. Той като че нямаше друга страст, освен политиката и друга омраза, освен омразата към погромителитс на българските национални идеали. Обезпечен материално, той нямаше грижи за себе си. Грижите му в политиката се свеждаха към повдигане бита на нашия селянин и към поправяне политическите грешки на миналото. И тези грешки той намираше главно и това, че България бе свързана безрезервно с Германия и, следователно, бе загубила всякаква свобода на действие в критичните за своето бъдеще минути.

Макар възпитан в признателност към Русия, по примера на баща си, - опълченец на Шипка, но и съратник на Стамболова против руската опека, - Никола Петков никога не омеси тази признателност с правото и нуждите на българската родина да запази своята независимеот и да се развива, с всички рискове на свободния народ, по свой собствен път.

Цялата дейност на Петкова, преди и след 9 сентемврий 1944 г., е един наниз от дела именно за запазване свободата и независимостта в действията на страната. Трети погром се бе надвиснал преди 9 IX над България, поради свързването й с Германия във втората световна война. Вследствие на това тя бе загубила независимостта си и бе принудена да обяви война на Англия и САЩ. Този трети погром можеше да бъде още по-съдбоносен от първите два, защото след победата, ожесточените във войната съседи щяха да бъдат пак нейни съдии. Опасностите, прочее, надвесени над отечеството, бяха толкова големи и очевидни, че опасностите от подаване ръка на сътрудничество на комунистите бледнееха пред тях. Дребните политически сметки и антипатии (Никола Петков бе бил винаги противник на комунистите) в подобни моменти на върховни изпитания не можеха да играят съществена роля. Ето защо ние виждаме Никола Петков да взема дейно участие в образуването на коалицията на Отечествения фронт. Той бе уверен при това, че българската демокрация ще съмумее да се справи с всички затруднения на следвоенния период и специално с комунистите. Че тази увереност бе нещо реално, намираме потвърждение в честите признания на комунистическите водачи. Те единодушно признават, че сами не биха могли никога да се справят с вътрешната реакция. Самият Георги Димитров заяви на V конгрес на Б.К.П , че болшевизирането иа страната се дължи, главно, на подкрепата па С.С.С.Р. А ето какво пише вестник О.Ф." на уводно място, бр. 1864, по случай шест годишнината на 9 септемврий: Без историческите победи иа Червената армия, нашият народ едва ли би могъл да се справи с хитлериската окупация и с вътрешната монархо-фашистка клика. Но дори и да бихме имали собствени сили да се справим с нашата вътрешна реакция, победата би била невъзможна без разгромяването на нейните външни покровители.

И по-пататък: Още по-голяма е заслугата па Съветския съюз за укрепването и по-нататашното развитие на делото па 9 септемврий.

И, действително, след 9 септемврий 1944 год., ние не виждаме Никола Петков да сътрудничи нито един ден, нито в едно дело за преуспяване на комунизма у нас. Той е най-отявлен противник на болшевзирането на страната. В министерския съвет, в общите събрания на управителните тела на четирите управляващи партии, на публични събрания и в печата, той държи високо знамето на демокрацията и независимостта на страната.

И, ако той, а заедно с него и българската демокрация, въпреки многобройните жертви и чудният героизъм, не успяха да спасят страната от болшевизиране, причините трябва да се търсят изключителио в това, което може да се нарече Force majeure - в разпростиране сянката на Кремл над целите Балкани.

I.

Между това, комунистите, едно въоръжено малцинство, опряно иа чужда сила, действуваха.

За унищожаване на политическите си противници, те имаха напълно в ръцете си Министерството на вътрешните работи. Чрез милицията, те вършеха нечуван терор. Но за унищожаване, изобщо, на съществуващия строй и на буржоазията, те трябваше да превземат армията. Тя бе истинска пречка, толкова повече, че бе в ръцете на буржоазната демокрация.

През месеците септемврнй и октомврий, 1944 год., комунистическата партия извърши големи беичинства, произволи и убийства чрез Министерството на вътрешните работи. Избити или малтретирани бяха политически противници на БКП отпреди 20 години. Вътрешното министерство не спираше терора н в самата войска, като се ползуваше главно от обстоятелството, че окупационният корпус, който окупираше части от Югославия н Гърция, е разформирован по нареждане па правителството. Върховното военно командване се противопоставяше с всички сили, но безуспешно.

Тогава през м. ноемврий, 1944 год. Военият министър, Дамян Велчев, издаде три заповеди, с които нареждаше : 1) Всяка войскова част да има в казармата си една постоянна команда и пълна бойна готовност; 2) Офицерите да ходят постоянно с оръжие; 3) И никое военно лице да не бъде арестувано от гражданските власти без разрешението на съответния войскови началник. На първи декемврий с. г., Военият министър, за да предаде още по-голям авторитет на мерките за запазване духа и дисциплината в армията, внесе в Министерския съвет постановление № 4. То бе веднага одобрено от Съвета. Според това постановление, на Министерския съвет, по предложение на Военния министър се предоставяше правото да разрешава изпращането на фронта в Югославия онези офицери, които не са се провинили в злодейства или в особена фашистка дейност в миналото и които пожелаят по този начин да изкупят политическите си прегрешения. По това време, примирието със Съветския Съюз и Съюзниците му бе сключено и България бе изпратила войски в Югославия за война против Германия.

Комунистите, обаче, разбраха, че всички тези мерки ще пре кратят възможността им да произволннчат чрез вътрешното министерство във войската. Офицери и войници се поставяха, чрез сила, изключително в разпореждане на военното министерство. Буржоазните партии и буржоазиите среди, за които армията бе последна опора и едничка надежда за запазване на съществуващия строй, наопъки, виждаха в тези мерки възстановяване силата на закона и правовия ред в страната.

Конфликтът бе пълен. От ден на ден, той се ожесточаваше. Комуснистите вдигнаха голям шум в печата, устроиха митинги в цялата страна. На митингите те изпратиха въоръжени команди от фабрични работници. Те заплашваха чиновниците от министерствата и ги водеха на митингите под команда и по предварително приети подписи, в учрежденията. Те искаха да се проведе основна чистка в армията, от най-горе до най-долу, без да се щадят лицата, нито за миналите им заслуги, нито за високите им чинове. Прицелна точка бе цялото висше военно командуване.

Виждайки, обаче, съпротивата на Министерския Съвет, на висшите военни среди и на цялото общество, те прибягнаха до обикновените си маневри в подобни случаи. Оклеветиха всички пред главното командуване на Червената армия, че се готви нов преврат, и разпространиха слухове, че ще има Вартоломеева нощ...

През цялата тази криза, Никола Петков се прояви като характерен държавник, като убеден демократ и пазител на независимостта на страната. Желаейки да се запази целостта, духа и дисциплината на най-важната опора на правовия ред и независимост на страната, той постави себе си и Земеделския съюз в пълна подкрепа на висшето военно командуване. Така, когато комунистите в Министерския Съвет направиха въпрос за основна чистка в армията и за оставката на военния министър, Никола Петков заяви, че той и тримата му другари ще последват воеиия министър, ако той бъде принуден да излезе в оставка. Той застана на становището, че днес, когато войската на България воюва, пълни разпоредители в нея могат и трябва да бъдат Воения министър и Министерския Съвет, а не уличните тълпи и митингаджии. Това решително становище на водача на БЗНС смути за момент революционната ярост на комунистите против върховното военно командване, макар и не за дълго. Когато комунистите направиха митинг против 4 постановление в София, Постоянното присъетствие на БЗНС, под влиянието на Никола Петков и главния секретар д-р Г. М. Димитров, реши Земеделският съюз да го бойкотира. Разпостранени бяха много позиви из града за тази цел. Когато най-сетне председателя на СКК, генерал Бирюзов, покани четиримата министри, а именно: на Външните работи, Петко Станов, на Войната, Дамян Велчев, и двамата подпредседатели на Мин. Съвет, министрите без портфейл: Никола Петков и Добри Търпешев, за да им поиска отменението на 4 постановление, Никола Петков заяви :

- Господин генерал, България е независима страна, а тези въпроси са от вътрешен характер!.. Ние действуваме като български министри!..

На което генералът отговори грубо  :

- Вие сте окупирана страна и чрез това постановление вие нарушавате примирието (!)...

В такива случаи, Председателят на С.К.К. действуваше сам, без да консултира другите членове на СКК - на САЩ и на Англия. А сам бе усвоил напълно комунистическата теза, че целта на постановлението е да се запазят провинени във фашизъм виши военни.

Два дни след тази среща Никола Петков, придружен от двама съмишленици, дойде в клуба на Звено, за да говори с политическия ни секретар и с мене по създаващото се вече твърде лошо положение на партиите, които участвуваха в управлението.

Още щом влезе, той се спря до вратата, разпери ръце и каза:

- Е, господа! Сега вече се убедих, че нашите бащи и деди са имали право да негодуват и да се борят някога против бруталните намеси във вътрешннте ни работи на разни Бахметиевци, Каулбарсовци и т.н.. Ако русите продължават да покровителствуват комунистите против всички други, ние ще трябва да потърсим един нов Стамболов между нас... И той ще се появи, рано или късно,- добави той убедено.

И той разказа подробности около срещата с генерал Бирюзов. Светло сините му очи искреха от възмущение, страните му бяха се зачервили, той ходешо без спир из стаята и току повтаряше:

- Как ще излезем от това робско положение? Ако останеше сами да се оправим с комунистите, нищо не би било по-лесно!..Но!..

II

На 9 март 1945 год. Бе свикан в София първия конгрес на О.Ф. Настроенията в обществото против произволите и злодействата на комунистическата партия сред народа бе голямо. Комунистите се стараеха да ги закрият с тържествата около славянския събор.

Народните съдилища все още действуха и издаваха многобройни присъди. Народните маси, обаче, бяха се разочаровали от дейстивнта им и повикът за премахването им бе вече голям. Но терорът вън от тях не спираше, кулминираше сякаш.

Първият конгрес на О.Ф. протече, прочее, под знака на страх от терора и на плахи опити да се осъди той. Мнозина от партийните оратори се опитаха да въстановят авторитета на програмата от 17 сентомирий 1944 год, която програма бе потъпкана в много отношения. България все още бе във пойна и войските й се биеха вече в Унгария.

В дневният ред на конгреса бе вписан един пункт за обединение на цялата българска младеж в една единна организация.

Предложението идеше пак от комунистическата партия, разбира се. Целта бе да се унищожат младежките организации на 4-те управляващи партии, да останат те без млади съмишленици и кадри, та с течение на времето и да се самоунищожат. Новата единна младежка организация щеше да се формира по комунистически начин, с комунистически кадри и програма!..

Всички партии бяха против този проект, освен комунистическата. Но никоя не бе се изявила още решително и открито против него. Младежите от младежките партийни организации оставаха непримирими. Те не искаха по никой начин сливане с другите младежки организации, особешю с комунистическата. А конгресът трябваше да вземе решение по него.

Когато Никола Петков излезе на трибуната, за да се произнесе по въпроса от името на БЗНС, мъртва тишина настъпи в препълнения от хора Народен театър. Тишина цареше и в Президиума на конгреса и в ложите, изпълнени с министри и високи сановници от политическия свят в Червената армия. Муха да бърмнеше, щеше да се чуе. Малодушните се надяваха, че Никола Петков ще отстъпи, не ще посмее... Онези, обаче, които го познаваха, бяха уверени, че ще се прояви с неустрашимостта и волята си, че не ще предаде позициите на демокрацията.

И действително, той заяви без колебание и без страх:

- Да се съглася да се създаде една единстнепа младежка организация, значи да се съглася да се унищожи от сега и за в бъдеще БЗНС. Ние, земеделците, сме в коалиция с други партии и искаме равни права за развитие и равни задължения в управлението..

Борците за свобода и демокрация въздъхнаха свободно и изръкопляскаха. Малцина, обаче, посмяха да се изявят бурно.

Опитите на комунистите да създадат тази организация, която можеше да стане една истинска политическа опора за тях, след това проваляне не спряха. След дълги борби, след като взеха много жертви, те успяха най-сетне. Но успяха едва след като Никола Петков бе обесен, след като БЗНС бе обявен извън законите през 1947 год. и партиите иа Звено и социалдемократите бяха сляни в комунистическата партия.

ІІІ

Положението в страната се влошаваше с всеки ден. Арестите, малтретиранията на фашисти продължаваха. В комунистическата партия и Вътрешното министерство гъмжеха вече всевъзможни терористи, психопати и убийци. Някои от старите комунистически партийци, които бяха идеализирали бъдещето комунистическо управление, се оттеглиха мълчаливо от партията си. Те ние можеха да повярват на очите си за това, което вършеше партията. Възползванй от наредбата-закон за защита на народната власт, министра на Вътрешните работи интернираше за най-малки прояви па гражданска доблест. Разтурванията на управилните тела на обществените и работнически организации продължаваха. А мнннстрът на Вътрешните работи назначаваше или утвърждаваше по своя воля новите управителни тела, на основание на заварения от миналия режим закон. Този закон бе единичкия, който комунистите почитаха и не отмениха...

Всред буржоазните среди зрееше идеята, че представителите на кабинета на О.Ф. представят вече само един удобен параван за комунистите. Този параван трябваше да се събори и да се създаде една истинска опозиция за борба за правовия ред в страната, за запазване съществуващия строй в нея. Предполагаше се, че една явна, открита, активна борба на всички антикомунистически сили, събрани заедно, ще даде съответния отпор на болшевизирането на България.

Колкото повече борбата се изостряше, толкова повече Никола Петков растеше в съзнанието на народа. Той стана най-ярък, най-непримирим и най-достоен изразител на тази вопиюща нужда на момента. Разцеплението на Земеделски съюз през май 1945 год., подкладено и подпомогнато явно от органите на Вътрешпото министерство, не го разколеба нито за миг от намерението му да създаде бойка опозиционна сила. Той отказа, въпреки заплахите и лъжеуверенията, да се яви на инсценирания от властта конгрес на БЗНС. Той бе уверен, че свободолюбивите селски маси ще го следват в борбата чрез стария, истинския БЗНС, а не чрез новобразування казионен съюз. Народът бе почувствувал вече големите опасности от засилването на комунистическата партия и шъпнеше смутено: Господи, дай здраве и сила на народните водачи!..

Прочее, новият скандал на комунистите с конгреса на БЗНС накара Никола Петков още повече да се отстрани от управлението и да се опита да създаде опозиционната сила. През м. юлий и август 1945 год. той, заедно с тримата свои съратници-министри, заедно със социал-демократа, министър Григор Чешмеджиев и независимият интелектуалец министър Петко Стоянов, напуснаха кабинета с протест против тоталитарната политика на комунистическата партия. Никола Петков отправи протеста си не само до правителството, но и до Съюзническата контролна комисия. Чрез този протест, той поиска да се даде възможност на целия цивилизован свят да надникне в мрачния затвор, в какъвто се превърщаше постепенно страната и да призове на помощ световната съвест.

Протестът му не остана без отзвук. През м. декемврий, 1945 год., съветът на четиримата външни министри на Великите сили, събран в Москва, реши да препоръча на българското правителство, за да стане представително, да приеме двама членове в кабинета, но вече от опозицията.

Намесата на СССР във вътрешните работи на страната отново осуети нормалното й политическо развитие. Чрез своя пълномощен министър в София, СССР заяви на българското правителство, че условията на опозицията за участие в правителството са неприемливи. И разбира се, новото правителство бе съставено без участието на опозицията. СССР изтълкува решението на Съвета на външните министри в Москва своеобразно, а българското правителство, в положението на правителството на окупирана страна, каквато все още беше България, се принуди още веднъж да се вслуша в желанията му.

Но  какво  неприемливо бе  поискала,  всъщност,  опозицията?

Тя бе поискала : 1) Да се разтури избраното през есента Народно събрание и да се насрочат за месец май, или за идната есен, нови свободни избори. Иначе, представителите на опозицията в кабинета, без никакви свои депутати в съществувщото Народно събрание, биха били само фигуранти. 2) Да се дадат гаранции за вътрешното и за правосъдното министерство, като в тях се назначат помощник-министри от некомунистическите партии.

Преди още да завършат преговорите на правителството, на 12 януарий 1946 год, в София пристигна г-н Вишнски, идващ от Ромъния. Там той бе успял да нареди съставянето на кабинета на д-р Петру Гроза. В същия ден, след полунощ, в дома на Никола Петков се яви един офицер от Червената армия. Той бе изпратен от г-н Ви-шински да покани Никола Петков на среща в посолството на СССР. Никола Петков помоли офицера да съобщи на г-н Вишински, че той не ще може да дойде на срещата в този късен час, тъй като не е в обичаите на страната, и че той би желал да се срещне с г-н Винпшеки в присъствието на другите водачи на опозицията, г. г. Коста Лулчев и Петко Стоянов.

Срещата се състоя действително на следния ден. Г-н Вишински бе явно в нервно състояние и искаше да внуши респект на Никола Петков, като пратешник на СССР.

- Ние не забравяме никога нашата признателност и почит към великия СССР, - заяви Никола Петков, - но, бидейки в опозиция в страната, ние браним нашите права и свободи, нашето схващане аа управление. Ние не можем, следователно, да влезем в един кабинет, в който не ще имаме нито глас, нито значение...

- Вие все още не разбирате на кого отказвате, но знйте, че историята ще ви отмине и ще ви забрави, - заяви нервно г-н Вишинскш.

Тази именно среща определи по-късно целия ход на събитията у нас. Никола Петков отстоя, обаче, още веднъж във върховен момент, позициите на българската демокрация.

Официалната морална и фактическа подкрепа, която комунистите получиха отново от СССР установи окончателно господството им в политическия живот на страната. В новия кабинет те заеха някои от местата на излезлите в опозиция министри, или ги заместиха с министри от новия казионен БЗНС.

Но и народът се окуражи в своята опозиционна борба против болшевизма. Той схвана, че Никола Петков и сътрудниците му от опозицията единствени можеха да вдигнат глава срещу пратеника на СССР - Георги Димитров. И когато през есента на 1946 год. станаха нови избори за Велико Народно Събрание, той изпрати в него, въпреки терора и произвола на Вътрешното министерство, 101 опозиционни депутати.

Със свойствената му решителност, Никола Петков не прекрати борбата за свобода и демокрация до края на жквота си. На 23 септемврий 1947 год. палачите на народната власт го обесиха, за да отворят широко вратите на болшеинама в Бглгария. Смъртната присъда бе издадена още на 16 август, но комунистите изчакаха 23 сеп темврий, денят на тяхното въстание през 1923 год., за да я изнълнят. В неговото лице те отмъщаваха и задоволяваха омразата си към буржозпята.

Никола Петков падна в една съвършенпо неравна, но славна борба, а историята отвори широко страниците си, за да запише със златни букви името му и делата му, наред с имената на най-великите борци за свобода и правда. Той събра в себе си, като във фокус, всички най-хубави надежди не само на Земеделския съюз, но и на целия народ за освобождение от комунистическото иго. До смъртта си, той бе олицетворител на тази борба, а след нея, той стана символ и вдъхновител на продължаващата борба.

Българският народ и българската демокрация не са забравили и не ще забравят никога Никола Петков.

Нещо повече. Съветовната демокрация го почете и почита между именитите борци за свобода. Най-трогателен израз на тази почит даде една група американски сенатори, която посети София наскоро след трагичния му край. Тези представители на свободолюбивия американски народ положиха венец на пресния му гроб. Техния благороден жест намери дълбоко отражение в нараненото българско сърдце и свърза в еднакво поклонение пред паметта на бореца за свобода и демокрация двата свободолюбиви народа.

Да пребъде паметта му!

 

 

Първата  добродетел   на всички истински велики люде е да бъдат искрени.

                                                                                                               Анатол Франс

 


 

В  АРЕСТА  С   НИКОЛА  ПЕТКОВ

От Б.

Тежко е да се пишат спомени. Особено пък спомени за другари, на които не искаш да повярваш, че завинаги си се разделил от тях. Но случая с спомена за Никола Петков е малко по-друг. Никола Петков е жив. Той не е умрял. Той е жив в съзнанието на българския народ. Жив е и в съиаиието на целия културен и демократичен свят.

Така че, пишейки тези няколко реда за Никола Петков, не ги пиша за умрял човек, а за един безсмъртен борец, чието име ще остане написано със златни букви в историята на борците за свобода. Неговият подвиг не е по-малък от този на други именити борци. А името му става не по-малко легендарно от това на Ботева, Левски и Стамболийски.

Беше през 1941 г. На връх Велики петък. Намирах се от два месеца с малки прекъсвания в Дирекцията на полицията. Бях арестуван с стотици другари, защото имахме смелостта да застанем като войници, зад главния секретар на БЗНС г. Д-р Димитров, в борбата, която бе повел срещу хитлеровите окупатори.

Дългото престояване в килиите на полицейския затвор бе изострило не само усета, но и въображението ми. Там именно познах истинската стойност на свободата. След дългите разпити и побоища, които продължаваха с дни и нощи, най-после, за няколко дни, бях забравен от нежеланите посетители. Непрекъснато през тези дни заемах изолираната килия № 9, на първия етаж, която бе наказателна. Без прозорец и наполовина по големина от останалите. Такива килии имаше три. На всеки етаж по една. На първия тя бе ставала моя собственост, защото, както ме уверяваше един от началниците, Шкутов, тя била за твърдоглавите, които не казват истината.

Въпреки неудобствата, тя имаше и предимство. Бе изолирана от останалите, а пред нея до вратата се намираше един сандък с изоставен хляб.

При това, нощно време полицаите, които ни пазеха, си подрямваха върху сандъка. Това значи, че ми се отдаваше възможност през малкия отвор да поприказвам с тях. Даже да си извоювам привилегированото положение да завържа приятелство с някои, на които впоследствие успяхме да използваме услугите, които им направихме: спасиха мнозина от смъртни присъди, както и намалиха чувствително броя на задържаните.

На Великия петък рано сутринта, около 5 часа, стана смяната на полицая в етажа. На местото на един самоковлия, застана едно момче от брезнншките села, син на сдружен земеделец. Знаех вече предварително разпределението на наряда им, та веднага почуках да вратата. Той се поослуша и отвори килията. Замолих го да ме пусне е до тоалета. Пусна ме. Килиите бяха затъмнени с черна хартия, светлината бе слаба. Минавайки покрай килия № 7, на прозореца в коридора, видях една кутия цигари Мелник, екстра, черни. До тях една мека, велурена шапка. Сякаш електрическа вълна прониза сърцето ми. Познах шапката на Никола Петков. А цигарите Мелник само потвърждаваха предположението ми. Бързо се върнах в килията си. Полицаят започна да ми говори за един познат, когото го бях замолил да посети и предупреди да се укрива, защото може да го търси полицията за разпит.

Мисълта ми бе, обаче, непрекъснато около шапката и цигарите. Бързо запитах полицая, кога са докарали Никола Петков. Бих научил, че бе интерниран в лагера Гонда Вода. Полицаят ми каза, че не знае Никола Петков да е между арестуваните. Отговорих му, че е в килия № 7.

Той отиде до вратата на килията, отвори тихо шпионката и погледна вътре. Нямах търпение да остана на едно место и аз се приближих под него. Вътре видях Никола Петков, който беше без горно палто, без връзка, с разкопчана риза. Той се разхождаше и потриваше ръце. Времето, въпреки, че бе месец април, бе студено. Не бяха му позволили да си вземе одеяло и горно палто. Така бе прекарал в движение цялата нощ.

Той почувства, че го наблюдава някой през шпионката, затова обърна гръб. Върнах са в моята килия и почнах да увещавам полицая да ме пусне при него за няколко минути. Дълго продължи това увещание докато го лоня. Най-после в пет часа и тридесет минути влезнах в неговата килия. Той остана учуден и бързо ме прегърна.

Първият му въпрос бе: Много ли те биха? Научих, че си бит жестоко. Казах му, че всичко ми е минало, но Какво ще правим от сега. Защо са те арестували. В какво те обвиняват?.

Никола Петков отговори: Снощи ме докараха. Разпита ме лично директора на полицията Драголов. Поисках разпита да стане в присъствието на неговия и мой приятел Бронзов, но той отказа. Заяви ми, че съм участвувал в акцията по сваляне на правителството Филов; Д-р Г. М. Димитров ме оставил за заместник в борбата, която трябва да водим, че нашия заговор бил заговор, който поставял на карта съществуванието на България и че всички, които са задържани ще бъдат ликвидирани боз съд, за назидание като предатели. Отговорих му, - продължи Никола Петков, - че никой от нас заговор не е правил, че заговорници са членовете на правителството, които без знанието и съгласието на народа обявиха война на Англия и Америка, и че народът ни има право да се самозащити.

Но каквото и да стане, ние сме тук, готови да понесем всички изненади. Жалко е само, че пребиват вас - младите. Ето от всички задържани тук, грамадното болшинство сте все под 25 годишна възраст. Но това пък говори, че БЗНС има бъдеще. Сегашното време ми напомня много за събитията от 1923 и 1925 година, когато хората се избиваха без съд и присъди, като кучета. Но кураж, драги мой. Горе главата. Да е жив Доктора, пак всичко ще се уреди. Вярвам,.че вече е на сигурно място. Такива са последните ми сведения.

Разменихме още няколко общи приказки. Неговата вяра ме завладя. Твърдостта му също. Макар и да не бях направил никакви признания, все пак имаше моменти на отчаяние, особено, когато някои изкусен агент, при разпита след побоя очертаваше двете картини- тази на затвора и на неизвестността, ако не призная, и другата| на свободата, ако кажа всичко. Сега, след няколко минутния разговор с Никола Петков, бях твърдо решил да остоявам до край на малтретиранията, но да не издам нищо.

След няколко дни Никола Петков бе интерниран наново в лагера Гонда Вода, а мене се отвори път към затвора.

 

 

В главата, посветена на България, авторът изразява прекрасна осведоменост върху психологията, политическата  история и бита на нашия народ - демократичен до встрастяване.  Пишейки на нашия селянин, той го нарича цвета на българския народ.

Човек не може, - пише Ерио по-нататък, - без чувство на уважение да срещне този трудолюбив, честен, гостоприемен и толерантен народ. Това се усеща особено, когато посети Търново, разположен в завоя на своята река, позлатен от летното слънце: българския Толедо. От съседната височина, близо до туристическия дом, аз имах същите впечатления, каквито изпитах в една градина над река Тож.

...съвсем близо до София - каква хубава отпочивка - да седнете пред някоя селска кръчмица край старата Боянска църква. Каменист път, сетне алея от кипариси, прорязвана от текуща вода, води към малката църкаица от ХІІ-ХІІІ век, със стени, обвити в дива лоза... От тересата, човек съзерцава върху фон от планини София, обширния парк, куполите на катедралата, къщите с червени керемиди. Младо момиче ни донася вино. Друго поставя цветя на масата. След това кошници с плодове, после дини. Един кавалджия ниже безкрайно мелодии, нещо, като Слсд пладнето на един фавн - задушевна, тъжна, придавена музика. Не се чувствувам далече от Франция. - Защо да не бъдем добри приятели? - казва ми съседът по маса. - Ние обичаме свободата, независимостта, простотата. Обичаме образованието. Като вас желаем солидарността, вътре между гражданите, и вън между народите.

Съгласявам се без усилие. По своята етика, един такъв народ е, разбира се, съвсем близък нам.

Образи, от Изтока, от Едуар ЕРИО