Димитър Петков Николов 21.10.1858 – 26.02.1907

Екатерина Ризова-Петкова 1869 - 1937

Софка Д. Петкова18.03.1890 - 12.11.1952

Петко Д. Петков 04.05.1891 - 14.06.1924

Никола Д. Петков 21.07.1893 - 23.09.1947

Димитър Краварев - Петков (Дими) 28.03.1911-01.05.1994

 

Фамилията Петкови е ярка илюстрация за ролята на едно семейство в политическата история на Нова България. Лишена през вековете от родова аристокрация възраждащата се българска нация издигна от недрата си самобитни народни водачи. В живота на тази фамилия се откроява съдбата на българщината-от Тулча на Стефан Караджа до Битоля, без която България остава завинаги осакатена. Свързан със Стефан Стамболов, Захари Стоянов и Димитър Ризов в борбата за Съединението, а по-късно срещу домогванията на Русия Димитър Петков участва в строителството на модерна България и в подготовката на обединението ω. Следващата генерация участва в неуспешните войни, един Петков е покосен от куршумите на десницата, втори Петков увисва на бесилото издигнато от комунистите, трети Петков угасна в безнадеждността на изгнанието и изворът безнадеждно пресъхна.

        Малко фамилии са платили толкова скъпа дан за даровете, с които съдбата ги е надарила. В българския небосклон вечно ще мъждукат имената и примерът им!

Димитър Петков Николов 21.10.1858 – 26.02.1907

        Е роден на Димитровден 21.10.1858 г. в с. Башкьой, Тулчанско. Той е шестото дете на преселени тракийци (с. Ичме, дн. Стефан Караджово, Елховско). След Захари Стоянов той е втория българин образовал се само в народното читалище. Една година учи в Семинарията в Одеса, където се запознава със Стефан Стамболов. Доброволец при Панайот Хитов в Сръбско-турската война през 1876 г. Участва в Освободителната война като опълченец, в боевете на Шипка е ранен в китката на лявата си ръка и му я ампутират

 

Димитър Петков с Никола (вляво) и Петко.

на място, а по-късно поради подновяваща се гангрена я ампутират до лакътя. Награден е лично от Императора с Георгиевски кръст за храброст ІV степен. От тогава го наричат „Чолака”.

Дребен чиновник в администрацията, той участва в протести срещу режима на „пълномощията”, за което е осъден на доживотен затвор през 1882 г. Издател на в-к „Свирка” (18.09.1882-04.03.1885 г.) под мотото „Лист за подсвиркванье и подгаврянье” той подхвърля противниците на либералите на унищожителен и често дебелашки хумор. Оттам идва и вторият му прякор „Свирчо”. През 1885 г. (до 05.08.1886 г.) издава в-к „Независимост” като запазва обичайните си журналистически прийоми и е обожател на Петко Каравелов. Остро критикуващ (заедно със Захари Стоянов и Димитър Ризов-„Светата Тройца” според Благоев) руските домогвания и става поддръжник на Стамболов. След абдикацията на Батенберг издава в-к „Независима България” (септември

1886 до юли 1887 г.) изпълнен с нападки срещу Русия и срещу Каравелов. Заедно със Захари Стоянов издават Стамболовисткия официоз „Свобода”, който злостно напада опозицията.

        Избран е за депутат 1887 г.През 1892 г. е председател на VІ ОНС и през 1893 г. на ІV ВНС, на VІІ ОНС и министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията от 19.11.1893 до 19.05.1894 г.

        Избран е за Софийски общински съветник 1887 г. От 29.08.1888 до 07.10.1893 г. е избран от Общинския съвет за кмет на София. С неукротима енергия той започва изграждането на съвременна София, а и се обогатява. Повече от 10 г. е преследван съдебно за незаконно забогатяване с резултат-глоба от 6 500 лв.!

      Очевидец на убийството на Стамболов, той помага на семейството му и дели водачеството на Народнолибералната партия с Димитър Греков. Министър на Вътрешните работи от 05.05.1903 до 22.10.1906 г. в кабинета на Рачо Петров. После е министър-председател-22.10.1906 г. и управляващ Министерството на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията. Управлението му, както и всички други тогавашни управления, е „сопаджийско” и „аферистко”. На 03.01.1907 г. Фердинанд е освиркан от студентите-следват сблъсъци с полицията, арести и затваряне на Университета.

        Петков предчувства убийството си. На 23.02.1907 г. оставя бележка: ”Тия дни ще бъда убит. Желая да бъда погребан между Стамболов и Греков. Никакъв шум около погребението ми”. На 26.02.1907 г. е застрелян до Орлов мост от уволнен чиновник (по внушение на народняците), по-късно осъден на смърт. Последните думи на Петков са :”Мене оставете,...пазете другите. Сбогом, убиха ме...”.

 

Паметник на лобното място на Димитър Петков в София.

        Никола Генадиев го наследява като председател на народнолибералната партия до убийството му през 1923 г.

 Екатерина Ризова-Петкова 1869-1937

Съпругата на Димитър Петков, Екатерина е от видния и богат род Ризови от Битоля. Родена е 1869 г. Учи в Солунския девически пансион. Омъжва се на 20.07.1886 г. и му донася значителна зестра. През 1887 г. им се ражда дъщеря Радка, която умира след няколко месеца. Живеят на ул. Раковски, №66. Брат ω, Димитър Ризов е виден деец по Съединението, близък приятел на Димитър Петков и дипломат в Черна гора при подготовката на Балканския съюз. Бракът им е неуспешен ите се развеждат-10.12.1895 г. Децата са поверени на бащата, но родителите се споразумяват:тя живее с децата на ул.”Кракра” 20, а по-късно в къщата на пл. Народно събрание, №6 докато Петков остава на ул. Раковски. В 1907 г. остава вдовица с три непълнолетни деца: София, Петко и Никола. Получава доживотна пенсия, а децата до пълнолетието им. След смъртта на Петко Екатерина напуска дома на ул. Гладстон и се настанява при Софка в къщата на пл. Народно събрание. На 08.08.1924 г. - продава тази къща срещу доживотна рента на Никола и Софка и така лишава Ирина (съпругата на Петко) от наследство.

Лекува се многократно във Франция, но накрая остава в инвалидна количка.

Умира в София на 29.07.1937 г.

 


 

 

Петко Д. Петков 04.05.1891-14.06.1924

Е роден в София на 04.05.1891 г. Петнадесет годишен вижда баща си застрелян, повален на улицата. Постъпва кадет във Военното училище за кратко (съученик му е Коста Тодоров). Завършва класическия отдел на Първа мъжка гимназия (съученик му е Димчо Дебелянов) с пълно отличие през 1908 г. и заминава в Париж, където следва право, политически науки и дипломация. Дружи със социалисти и се запознава с Жан Жорес. Вероятно е членувал в

Димитър Петков - 1908 г., в София.

масонска ложа, както и брат му Никола. Приеман е в салона на внучката на Виктор Юго-Алиен Менар-Дориан. Завършва следването си през юни 1912 г. със защита на тезата „Пресата в България”и получава докторска титла по политически науки и дипломация. Доброволец в Балканската война, той служи в Първи софийски пехотен полк като подофицер и е награден с орден за храброст. В ШЗО е 11 месеца (заедно с Райко Даскалов и Димчо Дебелянов) и е произведен подпоручик. Стажува в окръжния съд и е назначен за миров съдия. Участва в първата световна война с чин подпоручик в същия полк - отказва ходатайството на вуйчо си Димитър Ризов да мине във военно-съдебната служба и остава на фронта, произведен е поручик и е носител на още четири кръста за храброст и един орден за граждански заслуги. След примирието полкът му остава в плен, от който той избягва като спасява бойното знаме на своя полк.

Напуска съдийството, отказва да влезе в народнолибералната партия на Н. Генадиев и пише няколко критични политически статии през 1919 г. във в-к „Напред” на Стоян Михайловски. Коста Тодоров му предлага да го запознае с Ал. Стамболийски, той отказва с думите: ”Да е в опозиция-веднага бих отишъл при него, да се борим рамо до рамо... Но сега-не!”

08.01.1920 г. - Скромна женитба с Ирина Миркович, от знатна и богата сливенска фамилия. Живеят на ул. „Гладстон” №65, в къщата на Ирина, близо до пл. Славейков. Екатерина живее с тях, а къщата ω е оставена на Софка. Имат син Димитър, роден в Париж на 10.01.1921 г., който умира през 1923 г. след като пада в леген с гореща вода. Ирина се жени наново и умира при раждането, умира и новороденото.

Ал. Стамболийски му предлага - 10.06.1920 г. - да стане секретар на легацията в Париж като му казва: ”Въпросът не е да браните моя режим, а да браните България, да работите за нея в Париж. Това е боен пост, пост за защита на отечеството!” Той приема след като Коста Тодоров побеждава и последните му скрупули. Петков публикува пространна статия по външната ни политика във в-к „Напред” от 20.05.1920 г.

01.01.1921 г. - пише до Постоянното Присъствие на БЗНС с искане да бъде приет за член на БЗНС. През юли 1921 г. е и шарже дафер в Рим. Статиите му във френския печат са подписвани Пиер дьо Витош. Издава на френски ”Войник на мира”, посветена на Ал. Стамболийски и „Политиката на България вчера и днес”. Участва в българската делегация на конференцията в Генуа и Лозана-1922 г. Окт. 1922 г. – е назначен за Директор на Политическия отдел в МВнР, а не след дълго и -01.06.1923 г.-за Главен секретар на МВнР и секретар на Министерския съвет. Настоява за освобождаването на арестуваните депутати от Сговора по време на събитията в Търново 1922 г. Участва дейно в преговорите за намалението на репарациите от 2,250 милиарда златни франка на 550 милиона.

Ал. Стамболийски го нарича „присадка към земеделското стъбло”.

След 9-и юни се укрива за кратко и е арестуван, но освободен след няколко дни. Наново е арестуван и по натиск от френския дипломат Жорж Пико, в края на юни, е освободен.

С Георги Марков посещават вътрешния м-р Русев пред когото правят постъпки за промяна на отношението спрямо БЗНС. Посещава Димитър Драгиев и го кани да оглави Съюза, но той отказва. Усилията му са насочени към възстановяването на БЗНС, участва в земеделски събрания из софийските села, на 31 август излиза първия брой на в-к „Защита”, около когото се събират малкото останали на свобода земеделски деятели като Петрини (с когото се познава от Военното училище), Христо Косовски, Димитър Грънчаров, Цвятко Аврамов, Сергей Румянцев. Вторият брой излиза като „Народна защита” (излиза до 24 октомври). През септември той минава в нелегалност. В преговорите с БКП позицията на Петков не се покрива с тази на Грънчаров-Петрини.

На 22 октомври умира синът му Дими след като се е попарил с вряла вода. Петков е арестуван на самото погребение на детето си.

Избран е за депутат на изборите от 18.11.1923 г. в листата на Блока на Труда в група от 30 избрани земеделски депутата, на чиято парламентарна група той е избран за секретар. Участва в безрезултатните усилия да бъде привлечен Драгиев в общото земеделско семейство.

Първата му реч в НС е против законопроекта за Защита на Държавата. „Ескадронът да мълчи” е репликата му спрямо превратаджиите в речта му против законопроекта за Отменянето на референдума за съдене на виновниците за войната. През декември е образувано от парламентарната група ново Постоянно Присъствие, което спира вестниците „Обнова” и „Народна защита” и определя за нов съюзен орган в-к „Земеделска защита” с редактори Петков и Кирил Павлов. През април 1924 г. Съюзът е овладян от Г. Марков-през май левицата в БЗНС излъчва отделно ръководство и издава в-к „Народна защита”.

Масовите арести, побои и убийства след 9-и юни раждат термина „бял терор”. Изразът е употребен и от Петков в статията „Към омиротворяване”. Заради една друга статия-„Силата на правото” той е заплашен със съд за да докаже посочената от него цифра от 50 000 жертви на „белия терор”. Петков апелира към жертвите и семействата им да му дадат поименни данни, за да ги използва в защитата си. Освен широкия международен отзвук от кървавите последствия на 9-и юни, той не е по-слаб и в самата ни страна. Писателят Антон Страшимиров казва „Клаха народа си, както и турчин не го е клал” и след две години публикува романа си „Хоро”. На 14.04.1924 г. в Парламента избухва пререкание между Петков и ген. Русев, който го обвинява, че готви преврат. На 16 април Петков му отговаря и като доказателство за кръвнишките методи на неговата полиция размахва две окървавени ризи на арестувани земеделци в Сливнишките казарми. Свален е от трибуната. Тази смела интервенция оставя трайна следа в политическата ни история и не случайни са огнените стихове на поета:

 

„Аз видях те паднал, пронизан с куршуми,

във своите алени кърви залян,

и плаках за тебе безмлъвно, без думи,

от горест безумна по теб пиян!

......

И още те виждам, превърнат на пламък,

ти ризи размахваш, червени от кърв,

проклинаш вразите, и –твърд като камък,

гърмиш и жигосваш—единствен и пръв!”

 

14.06.1924 г.- В 20 часа, на ъгъла на улиците Раковски и Московска, с три изстрела, от които два в сърцето, е убит Петко Д. Петков. На дошлия Груев да поднесе съболезнованията на цар Борис Екатерина Ризова отговаря:„ От тоя дворец, пред вратата, на който преди седемнайсет години убиха мъжа ми, а вчера—скъпия ми син, аз съболезнования не приемам!” На царския адютант, дошъл да поднесе венец тя повтаря: „Кажете на царя, че не приемаме ни съболезнования, ни венци от него!” На процеса срещу Каркалашев, убиеца на Петков, Ризова заявява: ”За мен не този нещастник Каркалашев е убиецът на моя син. Моя син го уби правителството, военната лига, военният конвент, в които влизат някои от сегашните министри...”

Погребението на Петко Д. Петков е импозантна манифестация на не унищожения БЗНС. Отзвукът от неговото убийство в чужбина и особено във Франция е много силен. Другарите му издават брошурата „Счупено перо” посветена на Петко. В нея е публикувана и последната написана статия от Петков.

Земеделската дейност на Петко Д. Петков, изключително кратка по време, е величава с куража и дързостта си. Поваленият от превратаджиите БЗНС е поведен от една себеотрицателна личност с големи качества на политик и държавник, признати и от самите му убийци с избора на жертвата си.

Софка Д. Петкова18.03.1890-12.11.1952

Е родена на 18.03.1890 г. в София. Завършва колеж Notre Dame de Sion в Париж, където за кратко са заедно с Лора Каравелова. Изповядва католическа вяра. Омъжва се – 1910 г. - за Васил П. Краварев от Пловдив, дипломат в нашата легация в Лондон, който загива на фронта близо до Петрич, на 24.06.1913 г. На 28.03.1911 г. им се ражда син-Димитър (Дими). Той завършва колеж и следва три години дипломация в Париж, завършва право в София. Дипломат 1942-1944 г, работи в отдел „шифър” и съветник в легацията ни в Букурещ, той е уволнен след 9-и септември. Сътрудник на вуйчо си, пише във в-к „Народно Земеделско Знаме”. През окт. 1948 г. емигрира през Югославия в Париж 1949 г.и се установява в-Ню Йорк 1953 г. След смъртта на д-р Г. М. Димитров през 1972 г. е избран за председател на Българския Национален Комитет. Умира на 01.05.1994 г. и е погребан в семейната гробница на Петкови в София.

След мобилизацията на съпруга ω Софка се настанява в Париж откъдето се завръща в София през 1924 г. Омъжва се повторно през 1925 г. за дипломата Тома Костов Мурдаров от Свищов. Влага доходите си в покупка на недвижими имоти.

След обесването на Н. Петков, през октомври 1947 г., Мурдарови са въдворени в Свищов. Животът ω там е крайно труден, изпълнен с трудности и лишения. Той е трогателно описан в нейни писма публикувани от Здравка Ракова, 2000 г. в книгата „Все Кольо сънувам. Писма на Софка Петкова-сестрата на Никола ...”.

Умира на 12.11.1952 г.

 

Димитър Краварев-Петков 28.03.1911-01.05.1994

Ню-Йорк 1970 г.

 

 

                          Софка и Дими 1928 г.

 

  

 

 

 

 

Никола Д. Петков 21.07.1893 - 23.09.1947

Завършва реалния отдел на I софийска мъжка гимназия /1910г./. Започва да следва право в СУ, а след това в Сорбоната. Завръща се в България по време на Балканската война – не го приемат в армията поради не навършени 21 години. През първата световна война отбива военната си повинност в ШЗО и служи в гвардейска рота. След войната продължава следването си в Париж. Завършва го с отличие през 1922 г.

Пролетта на 1923 г. постъпва на работа в българската легация в Париж като трети секретар на Парижката легация. След преврата на 9 юни 1923 г. си подава оставката и остава да живее във Франция, грижи се за племенника си Дими Краварев, занимава се с журналистика, съредактор е на сп. „Народна воля” 1927-1929 г. Свързва интимно приятелство с художничката Руска Маринова от Самоков, която му прави портрет. По-късно се свързва с Анастасия Митева(при нея ще се запознае с Невена Розева  с която ще бъде съподсъдим, години по-късно) но не се жени вероятно от привързаност към майка си и поради чувството на обреченост на фамилията му.

Член на БЗНС от 1923 г. Не е доказано, че майка му му изпраща телеграма: "Петко падна убит, ела да го заместиш." Поддържа връзки с Коста Тодоров и Оббов, особено след 1927 г., когато Задграничното представителство се установява в Париж. Д-р Димитров го намира за затворен характер, леко накуцващ и понякога с треперене на ръцете.

05.04.1928 г. се завръща в България – Стажува при Мацанкиев и е приет в Софийската адвокатска колегия, но не практикува като адвокат, упражнява финансов контрол над в-к Пладне като пълномощник на К. Тодоров който финансира вестника, редактор е на в-к "Земя" (1931-1932 г.) - отначало благосклонен към Гичев, на в-к "Земеделско знаме" - орган на БЗНС "Александър Стамболийски" (1932-1933 г.). Често посещава Старозагорско. Подготвя и издава книга за Александър Стамболийски, в която прави политически анализи и характеристики на личността и делото на земеделския идеолог. Финансира книгата на Людмил Стоянов за Ал. Стамболийски. Подготвя и сборник „Петко Д. Петков” 1931 г. В дома му, през есента на 1931 г. се подготвя създаването на БЗНС-Ал. Стамболийски (Пладне). Член е на Постоянното му присъствие (1932-1933 г.). На Учредителния му конгрес е против проюгославянската ориентация на „пладненци”и го напуска, напуска по същите причини и БЗНС-Ал. Стамболийски (о) и отива в БЗНС „Сердика” при Г. Марков като Политически секретар, напуска и него и през окт. 1933 г. се връща във Врабча.

        Причините за това „скитане” на Петков в различните земеделски организации не са добре изяснени. То може да се припише на желанието му да ги опознае по-отблизо след дългото му отсъствие от страната.

Не одобрява поведението на д-р Г. М. Димитров при преврата от 19-и май. Работи за „петорката” през 1938 г. В дома му, на 23.08.1936 г., се провежда национална конференция на Врабча. В края на 1936 г. се завръща при пладненците. Сътрудничи в сп. Земя и труд. Избран е за председател на лигата за правата на човека 1936 г. След преврата на 19 май 1934 г. сътрудничи на демократическите партии, включително и на Работническата партия, която е легална проява на нелегалната БКП. Избран е за народен представител в XXIV ОНС (1938-1939 г.). Той е за възстановяването на Търновската конституция поради което още през декември 1938 г. изборът на Никола Петков за народен представител е касиран (в речта си по този повод Петков казва:”Аз ги моля и двамата-Цанков и Маджаров-да отговорят предател ли е Петко Петков и като на предател ли НВ цар Борис ІІІ изпрати венец на погребението?” Ал. Цанков взема думата и обещава „да вдигне завесата” (което никога не прави) и той е интерниран в Ивайловград. В защитната си реч при касирането той декларира: ”Заявявам, че завиждам на честта, която съдбата отреди на моя баща и на моя брат-да паднат в служба на народа”. Той участва в списването и на Нелегален бюлетин на БЗНС и дори го финансира.

Към 1939 г. той предвижда войната и се приближава до проюгославянските земеделци, участва в УС на българо-югославското д-во, но запазва своите резерви по отношение на югославянската политика в Македония. В началото на 1940 г. той е в група с М. Геновски, Г. Вълков, Слави Пушкаров и Рангел Даскалов, която не одобрява съвсем дейността на д-р Димитров и подкрепя Соболевата акция. 21.02.1940 г.-подписва писмото за аудиенция и с Ангел Държански изпраща отделно писмо до царя. Свидетел е на защитата при процеса на съдените по конспирацията на д-р Димитров.

Роднините му северно добруджанци се преселват в с. Окорш (подарява камбана на селото), Межден и Черник - Дуловско, където ги посещава през 1940 г. По това време заболява от диабет.

След бягството на д-р Г. М. Димитров през 1941 г. поема ръководството на БЗНС "Александър Стамболийски". За изпратено писмо до Царя той е въдворен в лагера "Гонда вода" (март,1941г.). Пише наново до Царя при започването на войната срещу СССР. Никола Петков води преговори с другите демократични партии за образуването на Отечествения фронт, той предлага Д. Гичев за представител на БЗНС в ОФ и след отказа му е представител на БЗНС в Националния съвет на ОФ. През юли 1943 г. подписва (заедно с другите водачи на легалната опозиция) писмо до цар Борис. 01.02.1944 г.- е интерниран в Свищов. Там Никола Петков продължава да се занимава с политическа дейност, с организирането на Отечествения фронт, среща се с Коста Лулчев и др. политически дейци. В София се завръща на 15.07.1944 г.

        От 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ, което приема на 30.09.1944 г. Наредбата-закон за Народния съд и приетото през декември Постановление за Трудово-Възпитателните Общежития и което правителство търпи извън законната разправа на комунистите с противниците им през септември-октомври 1944 г. Това са „гърбиците” от участието на БЗНС-Ал. Стамболийски  в деветосептемврийското правителство. Те не са дело само на Никола Петков, а на всички пладненци без изключение. Опитите на много от тях да отклонят тази отговорност от себе си и да стоварят вината само на Никола Петков само ги петни и засилва тяхната вина.

        Тук му е мястото да поставим въпроса кой е крив и кой прав, когато се говори за участието на земеделците в ОФ. По това време комунистите участват във властта и в Италия и във Франция. Самият Димитър Гичев търси разбирателство с комунистите като им предлага двустранна коалиция без Звено и БРСДП. В кабинета Муравиев са оставени празни места за представителите на БРП. Пладненци действително са се наложили да бъдат приети като единствените земеделци в ОФ. Така, след съвместно заседание на БЗНС и БРП на 06.10.1944 г. Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров: „Договорихме се по всички въпроси... Димитров (Г. М.) се държи много прилично и манифестира голямо желание за взаимно разбирателство и съвместна работа... Признаваме пладненци за единствени представители на Земеделския съюз, отричаме Гичев, Вергил и тяхната камарила”.

        Той участва и в преговорите за примирие водени в Москва от 15 до 31 октомври 1944 г.

        Той работи за възстановяването на БЗНС и е редактор с Михайл Геновски на Земеделско знаме, започнало да излиза на 14.09.1944 г. На Националната конференция той е посочен за Главен редактор на вестника. По това време той живее под наем на бул. Дондуков №5, а през февруари се премества в къщата на Губиделников на ул. Иван Шишман №12. Той е лоялен спрямо д-р Димитров и го информира за исканията на комунистите да го заместят с Петков. И двамата подкрепят министерското постановление №4 от 23.11.1944 г. ВСС, на заседанията си от 18/20.01.1945 г. го избира за Главен секретар на БЗНС. Той прави постъпки, за да може д-р Димитров да замине за чужбина. Комунистите продължават натиска си върху БЗНС с цел да превземат ръководството му. А и между самите земеделци има много кандидати за власт движени от политически или користни подбуди, които се самопредлагат и обещават повече отстъпки, отколкото комунистите желаят. Според Н. Пенчев Петков заявява: ”Със Стефан Тончев аз не бих могъл да работя. Той е нечистоплътен човек”.

След нац конф-я на 8 май, Ал. Оббов го замества като Главен секретар. След оставката на земеделците и социалдемократите-министри (Петков си дава оставката на министър на 31.07.1945 г.) Обединената опозиция е в процес на създаване и на масовизация. 07.09.1945 г. е регистриран БЗНС със секретар Н.Петков. 11.11.1945 г.-обединение с Врабча.

Създаденият БЗНС–НП е настанен на ул. Позитано №1. Петков се осланя все повече на САЩ, което предизвиква недоволството на Англия. Ролята на М. Барнс заслужава подробно изследване. Съществува известно брожение между гичевисти, геметовци и петковисти.

В изборите за VІ ВНС Об Оп печели 99 мандата, от които 90 са земеделци.

Пред Ана Заимова: ”...не ми говори за бягство! Петковци не познават този израз, те загиват на своя пост. Аз съм обречен...”

09.01.1946-посещение на Вишински. Опозиционните водачи се държат достойно и се противопоставят твърдо на съветския диктат.

        В началото на 1947 г. Петков се убеждава, че англо-американците ще подпишат мирния договор с България и ще изоставят опозицията да бъде разгромена от комунистите. Договорът е подписан на 10.02.1947 г. След кратки опити да се подобрят отношенията с властта, Петков се насочва към остро поведение и безкомпромисна опозиция спрямо властта. Някои среди в съюза не одобряват тази толкова твърда позиция, както и продължаващата солидарност на Петков с д-р Димитров. На 30 април е спрян в-к Народно Земеделско Знаме.

    05.06.1947 г.- е отнет депутатският му мандат и е арестуван. На 08.06.1947 г. арестуваният Петков прави следната писмена декларация:”Отхвърлям обвиненията на на прокурора при Сафийския областен съд, въз основа на които бе снета неприкосновеносттта ми като народен представител от 6-то Велико народно събрание. Несъстоятелността на тези обвинения ще докажа с моите защитници пред съда. На всички зададени ми въпроси в Дирекцията на милицията, отд. Държавна сигурност, не желая да отговарям”. Христо Стоянов, Асен Стамболийски и Борис Бумбаров са приети на 20 юни в ЦК на БРП (к) за да търсят решение на надвисналата опастност от забрана на организацията. БЗНСНП е преименуван БЗНС(опозиция). Заседание на ВСС 17/18 юли-упрек към д-р Димитров, подкрепа на Н. Петков-без резултат. Асен Павлов и Асен Стамболийски са за по-бързо присъединяване към ОФ.

11.06.1947 г. - отнети са депутатските мандати на 23-та подписали предварителни оставки. Отказана е съдебна регистрация на новосъздадения БЗНС (о).

        26.08.1947 г.-БЗНС-НП е разтурен и забранен.

        На 5 август с.г. започва съдебният процес срещу него и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване. На 23 септември 1947 г. смъртната присъда е изпълнена, гробът му е неизвестен (предполага се, че е погребан в Орландовци, 7 парцел,125 р. 11, гроб 9/10 или р.6, гроб 8/10).

26.02.1998-ВКС отменя смъртната му присъда.

        Не е излишно да съпоставим живота и личността на двамата братя Петкови - Петко и Никола. От смъртта на единия до смъртта на другия е изминал четвърт век.

        Петко е на 33 години при гибелта си. Фронтови офицер, депутат на БЗНС току що свален от власт. Превратаджиите нямат международна подкрепа. Той сътрудничи в изборите за ХХІ ОНС с БКП, партия също подложена на терор и гонения както и БЗНС. Френският посланик в София се застъпва успешно за него. Убийството му е „иза угла”.

        Никола е на 54 години при гибелта си. Не е минал през жестоката школа на фронта. Самият той е участвал в правителството, на което сега е в опозиция. То има безусловната съветска подкрепа, дори то е „пришпорвано” от Съветите при ликвидацията на опозицията. Западните дипломати в София играят втора цигулка. Убийството му е „легално” и предизвикателно спрямо западните съюзници.

        И двамата братя са герои и то не само политически, но съвсем кратко човешки герои разделени между разбиранията си и жестоките условия на времето си и на родината си. Петко Д. Петков обаче е загинал с разумната надежда, че ще доведе борбата си до победен край. Никола Д. Петков не е имал тази надежда, поне що се отнася лично до него. Като капитан на потъващ кораб той е останал на мостика до край.

          Животът на Никола Д. Петков с нищо не е изключителен. Задоволен е с всичко-образование, здраве, приятели, едно широко политическо семейство от земеделци и демократи, ценен в елитната софийска среда на интелектуалци и общественици. Противопоставя се умерено и разумно на безпартийния царски режим. Приема също така умерено и разумно сътрудничеството с комунистите като наложено от международните и вътрешни изисквания. Поведението му се променя със засилването на комунистическата параноя. Той става твърд и неотстъпчив, показва желанието си да се принесе в жертва на идеите си. Той е убеден, че само те му остават и ако пожертва тях от него не ще остане нищо.

        Много български политици са загинали заради идеите си. Никола Д. Петков е единственият политически водач, бивш министър, редактор на вестник и лидер на опозиция с 99 депутата във Велико Народно Събрание, който е арестуван в парламентарна зала, затворен, съден, обесен и чийто гроб е неизвестен.

Дано новата демократична държава никога повече не позволи такъв ужас и подобен позор!

БИЛИОГРАФИЯ

        Димитър Петков, Петко Д. Петков. Баща и син. Личност, дело и идеи  Редактор Петър Думанов. Библ. Зидари. Галерия убити държавни мъже, №2 и 3. В БК 1878—1944 под № 34 583. С.,1928,96 с.; 2.доп.изд. Плевен,1928,68 с.

        Статев Христо: Д. Петков. Живот и обществена дейност-С.,1932.

 

        Великов Тома: Кога Петко Д Петков става член на БЗНС. Векове,1972,№6.

        Паун Генов: Петко Д.Петков. Живот между два изстрела. Предговор Ефрем Каранфилов. С.,1978, 344 с.; 2.изд. С.,1980,344 с.

        Петко Д.Петков. Личност, дело, идеи, борби, епоха и смърт. Библ. Зидари. Галерия Убити държавни мъже,№15. Ред. П. Думанов. Плевен,1933,64 с.

Попнесторов Д.:П. Д. Петков-Земя и труд,1939.

 

          Петков Никола, Димитров:

Александър Стамболийски–Личност и идеи: По документи събрани и подредени от ..., Библ. Никола Д. Петков. С.,1930,343 с.; 2.изд. С.,1946,380 с.; 3.изд. Варна,1991,216 с.

        Външната политика на БЗНС и реч, произнесена по декларацията на правителството във Великото народно събрание. С.,1946,54 с.

        Александър Стамболийски: Политически партии или съсловни организации? Библ. на БЗНС, №12. С.,1909,448 с.; 2 изд. 1920,200 с, фототипно; 3.изд. с предговор от Никола Д. Петков. С.,1945,324 с.

за него:

        Верние Пол, Жан Бернар-Дерон: Делото „Петков”, превод Паулина Недкова, ІІ изд. С.,1995.

        Димова, Виктория Антонова: Никола Д.Петков. Символ и поука. С.,1994,144 с.

        Жив с борбите си. Н.Петков живее и в спомените. Сб. спомени Съст.и предг. И.Шуманов. САЩ,1967,.?..с.; С.,1997,69 с.

        Защо ще бъде съден Никола Петков? Защо бяха лишени от мандат 23 народни представители. М-во на информацията и изкуствата. С.,1947,71 с.

        Тончо Карабулков:Никола Петков в Париж. Документално проучване. С.,1997,72 с.

        Каранфилов Ефрем:

Българи. Биогр.оч. Между които за Ал. Стамболийски, и Петко Д.Петков. В две части–1968 и 1971 г. Авт. не е отбелязан на кор. 2.изд. С.,1973,527 с.

Трибуни и поети. [Очерци.] За Ал. Стамболийски, Ц. Церковски, П. Д. Петков, Сергей Румянцев, Илия Бешков и др. С.,1983,238 с.

        Къню Кожухаров - Двуличието на Никола Петков. Притурка на в.”Земеделско знаме”. С.,1947,13 с.

        Никола Петков: След 42 години–опит за портрет.Проект на БЗНС за конституция разглеждан в V Велико нар. събрание на 29 май 1947г. Съст. Офелия Хаджиколева, Илия Силянов.

        Пелин Пелинов: Modus vivendi. Телевизионни драми. “Процесът Стамболийски”. “Процесът “Никола Петков”, “Отскубването”. С.,1993,288 с.

С.,1992,70 с.

        Процесът Н.Петков. Липсва в БК 1878–1944. Съществуват издания на англ. и фр. С.,1947,[.?.с.]

        The trial of Nikola D.Petkov. Record of the judicial proceedings August 5–15,1947. Sofia. [Процесът на Никола Д.Петков. Протоколи на съдебните заседания от 5 до 15 август,1947г.]. С.,1947,632 с.

        Le procės Nikola D.Petkov. Procės verbaux des sιances judiciaires 5–15 aoϋt,1947. M-ėre de l’inform. et des arts. [Процесът на Никола Д. Петков. Протоколи на съдебните заседания от 5 до 15 август,1947г. М-во на информацията и изкуствата. ].С.,1947,496 с.

          Слави Пушкаров: Никола Петков в светлината на фактите. С.,1945,...с.

        Семерджиев Петър: Съдебният процес срещу Никола Д.Петков през 1947г. Предговор Васил Василев. Париж, 1987,[.?.]с.; 2.изд. С.,1991,268 с.

        Предсмъртните писма на Никола Д. Петков до Георги Димитров и Васил Коларов. Съст. и студия Веселин Стоянов. Съст. не е отбелязан на кор. С.,1992,104 с.

        Стоянов Веселин-Оформянето на Н. Петков като политик-Военноисторически сборник,1993, №6.

Цветков Жоро: Съдът над опозиционните лидери-С.,1991.

▲▲▲