СЛАВОВИЦА 2005 Г.

 

 

 

 

    От няколко години не бях ходил в с. Славовица, Пазарджишко-родното село на Александър Стамболийски, лобното му място и костницата, в която почиват останките му. С отлитането на годините, усетих нуждата да споходя наново тези места, с надеждата да преживея изминалите десетилетия, откакто Александър Стамболийски наложи своя отпечатък в живота на съвременна България и чиято окървавена диря никога не ще избледнее в народното съзнание.

Много са светлите фигури от възрожденска и от следосвобожденска България, които буквално са изригнали от дълбоките народни недра! Селяни, занаятчии, народни учители израстваха като църковни, културни и политически водачи, което доказва творческата същност на народа ни през ХІХ век. В началото на ХХ век, със създаването на БЗНС, българското село даде своята заявка за участие в обществения живот. За двадесет години, след две национални катастрофи, отговорността, за които носи Фердинанд, БЗНС пое държавното кормило и селото доказа своята творческа мощ. Каквото и да говорят многобройните противници на земеделското управление, направеното за три години остави трайни следи в обществения ни живот. Българската буржоазия, поне в лицето на своите водачи, не приемаше дошлото на власт, чрез избори, село и перспективата да стои, за няколко години, в опозиция. Цар Борис също не приемаше ролята си на конституционен монарх наложена му от БЗНС. Съюзът между тези две реакционни сили, улеснен от управленческия наивитет на земеделците, доведе до успех деветоюнския преврат, първият противоправителствен преврат в историята на третото царство. За втори път, след бунтовете срещу десятъка, армията се изправи срещу народа си и окървави надеждите му. Клаха народа както турчин не го е клал!

В с. Славовица, във вилата на Стамболийски, са неописуемо измъчвани и убити двамата братя Васил и Александър Стамболийски. Труповете им са разпръснати по пясъците на Марица. В селото също има убити, между които и селския свещеник.

      Зверското убийство на Ал. Стамболийски, законен министър-председател на наскоро образуваното земеделско правителство, поставя въпроса кои са неговите физически убийци и зад тях, кои са духовните му подбудители? Малко е вероятно офицери, пък били те от типа на капитан Харлаков, лично или чрез заповеди към обикновени войници, да са предприели толкова садистично убийство и многочасови мъчения и осакатявания преди това. Последвалите убийства на Стоян Калъчев, Спас Дупаринов и др. извършени от военните нямат подобен почерк.

Другата хипотеза е, че убийството е извършено от ВМРО, което е осъдило на смърт земеделски дейци и смъртната присъда над Александър Димитров е изпълнена още през 1921 г., също с обезглавяване. Цитират се имената на македонски войводи, които са се намирали в близост до с. Славовица; споменава се и зловещия виц за дедо Коле леко коле. Които и да са физическите убийци, моралният убиец не може да е друг освен цар Борис. Отношението на Стамболийски спрямо баща му, цар Фердинанд, неуспешната Радомирска република, писмото на Цанко Бакалов до цар Борис с искане да абдикира, рязкото ограничение на прерогативите му или, по-точно, свеждането им до конституционните им граници от земеделското правителствовсичко това убеждава цар Борис, че БЗНС не е надежден партньор за династията. Ето защо при подписването на указите за правителството на Ал. Цанков и въпреки лицемерните му протести пред представителите му в двореца Врана, той не поставя пред превратаджиите условието да се запази живота на Стамболийски, което при тогавашните нрави, е било равнозначно на поощрение към убийство.

     Убийството на Александър Стамболийски означава началото на втория му живот, този на мита Стамболийски, който нахлува в народната чувствителност, в поезията като състрадание към мъченика, като почит и удивление към народния водач, загинал при изпълнението на дълга си като политик и държавник. С течението на годините, личността на Александър Стамболийски става все по-привлекателна и то не само за българските селяни, но и за прогресивната интелигенция. През 1931 г. излиза, с помощта на Н. Д. Петков, книгата на Людмил Стоянов А. Стамболийски земеделският апостол, която слага началото на трайния интерес към личността му. През 1932 г. е организирана първата общонационална панихида в с.Славовица.

      След деветоюнския преврат, БЗНС претърпява тежки поражения и дава много скъпи жертви. Много са довчерашните обожатели на Стамболиййски, които сега започват да му откриват недостатъци, които търсят начин да се помирят с убийците му. Но между тях няма да намерите изгорените в пещите на Дирекцията на Полицията, убитите при опит за бягство, пребитите в арестите. Те, пък и голямото болшинство от земеделците, са със загиналия, но безсмъртен водач.

     Безпартийният режим искаше да привлече земеделци, като министри на земеделието напр. и по този начин да укроти народното недоволство. Той прибягна към земеделците съвсем в своя край, когато нищо не можеше да се направи вече.

  Правителството на Отечествения Фронт също се опита да използва обществения кредит на БЗНС. Когато се оказа, че Никола Петков и Димитър Гичев няма да станат послушни кукли на комунистите, те бяха замествани с все по-безлични съюзници от типа на Оббов, Трайков, Танчев. И за да ги улеснят в разрушителната им дейност, те впрегнаха и иконите на земеделското движение. Построиха се комплексите в с. Славовица и в Бяла черква, съюзния дом-паметник Александър Стамболийски, организираха се шумни тържества така, че отдавайки почит на загиналите, да намерят и подкрепа за режима си, да укротят хилядите политически затворници и концлагеристи, да присвоят малко от блясъка и ореола на тези големи личности. Изследваха се и най-незначителните указания в в тяхната дейност за някаква симпатия към комунистическите идеи и се провъзгласяваха за за основни истини. Такава политика не беше съвсем безрезултатна, но без тя да бъде от някакво голямо значение за опазването на режима.

        След провала на комунистическия режим, земеделското движение изпадна в тежка криза. Една малка част от него остана с носталгичните поддръжници на пропадналия режим. Масата привърженици на казионния съюз, след като политиката не носеше повече облаги, се разсея в политическото пространство, а водачите му не се ангажираха повече в публична дейност. Земеделците-антикомунисти, след няколко метастази, се озоваха разделени в три по-значителни политически формации. Идеологията им е размита в една мътна смесица от остатъчна съсловност и съвсем очевидно неразбиране на проблемите, пред които е изправено посткомунистическото общество.

 

      И въпреки тази нерадостна картина, Славовица продължава да привлича хората. Те идват тук, за да се докоснат до духа на загиналия великан, да чуят от ораторите поне трохички от неговата голяма любов и преданост към организацията на българските селяни, която той създаде и която създаде него. Непогрешимият народен усет очаква да види на това място нови труженици, които да превърнат БЗНС в истински народна и демократична политическа организация, способна да поведе нашия народ към нещо по-добро от това, което е пред очите му и което е допряло до кокала.

      С тези мисли, аз се разходих в селото, изкачих 612-те стъпала, които водят към Костницата, поклоних се пред гроба на Стамболийски с угризение на съвестта, че толкова малко съм достоен за неговото дело!

        Прекосих засадената през 1911 г. по инициативата на Ал. Стамболийски селска гора и отидох след това на поляната на Янини ливади. Чух речите на господата Пинчев и Янев. Още се усещаха вчерашните речи на Мозер и на новия й съдружник Каракачанов от ВМРО. Та за тези хора Стамболийски е само стъпало за избирането им за депутати! Натъжих се!

Не можах този път да отида до лобното място на Ал. Стамболийски вилата му, където е измъчван и убит. Тя беше опожарена пред няколко години и за сега е направен само ремонта на сградата, музеят още не работи. Учудващо е, че сградата не е била осигурена против пожар и средствата за това трябва да се вземат от бюджета, а това вече е и политически въпрос-колкото по-късно толкова по-добре за управниците.

        Измина цяла година и пак е юни! Двете големи земеделски организации пак ще се явят в Славовица, по отделно и с разредяващи се редове. На г-жа Мозер пак ще гостуват двамата съдружници, единият все още не е в затвора, а другият, с освеженото си минало на комунистически доносник. На г-н Пинчев ще гостуват приятелите му от СДС. Останалите организации могат само да запълнят една кръчмарска маса в селото. Жалко падение, но нали и християните са разделени на църкви и параклиси!

      Някои оправдават деветоюнският преврат с убеждението на авторите му, че земеделската власт не можела да бъде свалена по демократичен път, а това се налагало, защото Ал. Стамболийски бил такъв и онакъв, селото било на власт и това е нетърпимо за много знаещите буржоазни политици и елитни офицери. Но, именно тази културна десница започна да практикува държавния терор достигнал върхът си в убийства и мъчения като доказателство за страха им от народа, от простия народ.

        И убийството на Ал. Стамболийски произтича от същия страх. Той е схващан от убийците му като борец, който винаги ще води народа си против тях, следователно, с това той подписва смъртната си присъда.

        Какво остава днес от Ал. Стамболийски? България не е повече предимно земеделска страна, не е окупирана от военен победител и изтощена от петгодишни войни, не е заляна от няколкостотин хиляди бежанци от Тракия, Македония и Добруджа. България току що се е простила с комунистическия режим и има пред себе си перспективата да влезе в Европейския съюз.

        Остава гражданската му смелост, всеотдайната му преданост към идеала на общественото добро и човечността му по пътя на неговото осъществяване. Това е достатъчно, за да остане той съвременен и пример за политиците.

        В трагичната нощ на 14 юни 1923 г. Александър Стамболийски е преживял вечността на бъдещето си като светец и народен служител. Могли са да го убият, но до като има и един поклонник на това място, той ще живее и мъченичеството му не ще бъде на всуе!

▲▲▲

Мато Коритски

с. Славовица

13 юни 2005 г.

(Дописано юни 2006 г.)