ТРИФОН КУНЕВ

Досие "Камиларя"- 1925-1954 г.

Кавалджията

Първото ми запознанство с Трифон Кунев бе през 1987 г. по старинни снимки, запазени в институтския архив, заедно с портретите на други забравени писателски имена като Ботьо Савов, Йордан

Бадев, Райко Алексиев. Не знаех нищо за биографията или за творчеството на този автор. Така старателно, сякаш завинаги, е бил укрит от моето поколение и заличен от културната памет на България. Но образът от избелелите кадри незабравимо се врязва в съзнанието - красив офицер с разкошна брада, с ласкава синева на очите и високо, интелигентско чело под вълниста кестенява коса. Портретите са от времето на балканските войни, когато е бил командир на 12-та Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение1. Веднага се набива в очи расовата хубост и откритост на това лице, носещо отпечатък на забравено отдавна рицарство. Още съвременниците са виждали в него чистата расова квинтесенция2, представителния образ на етнотипа. И друго го отличава от портретите на творците от началото на века - особената ведрина на израза и леката ирония, стаена в бръчиците около очите, издаващи доброжелателност и снизхождение към околния свят. Нищо в спокойния, мъжествен образ не напомня за напрегнатите черти и тежкия поглед на Пенчо Славейков и П. Яворов, за предизвикателната обреченост в израза на Гео Милев или скритата сиротност в очите на Дебелянов. В този портрет са съчетани слънчевите, хедонистки черти

 

 1 Спомен на Симеон Радев. "Моите другари от кафене "България и казиното" В: Юбилеен лист Трифон Кунев. 110 г. от рождението му. (Адютант на Т. Кунев през Балканската война е журналиста хуморист Борис Руменов - Борю Зевзека, убит след 9..ІХ. 1944 г.)

2 П. Пенев. Трифон Кунев. По случай 60 год. от рождението му. В Юбилеен лист, 1990 г. "Със снажната си фигура, излъчваща мъжествена сила, той напомня на ония стари българи от изворите на Златна Панега, които ни робство, ни чуждо злато, ни тежък ярем сломиха."


 

на етноса - пантеизъм, виталност, любвеобилие, заедно с чувството за хумор и скептицизма, присъщи на фолклорния присмехулник и зевзек - това са качества, неприсъщи за мрачния български гений, но присъщи на поета от Мизия. Дори голямата любов на живота му с красивата рускиня Маша Крьшова не е трагична, а споделена и щастлива, макар и обречена от съдбата3.

По капризната воля на случая пътуването ми към света на Трифон Кунев завърши в родното му село Ъглен, гальовно заъглено от някога пълноводната река Вит и обрамчено от венеца на гористи ридове. Тогава видях вечно течащата вода със зелени сенки и потайни трептения в хладните си подмоли. Тя е подвижна пространствена ос на една импресионистична вселена, в която се интерферират лъченията на всички космогонни начала и човекът живее в съзвучие с несъзнатите повици на великата природа. В това закриляно пространство атавистичното е още живо и осезаемо и властно обгръща човека с могъщото си дихание. Тъмните сокове на чернозема и прозрачното водно начало, тайнствен шепот на кориите, свирни на смоци и славеи, златистоопалови жита и свежозелени детелинени ливади в продължение на хилядолетия опоетизират не само релефа, но и духовността на хората от този край. Съвсем естествено е тук да се роди един кавалджия и поет, в чиито песни се абсорбира пластиката и поезията на този благословен кът от българската земя. Така обрамчена между гравитациите на отражение и реалност, мигновение и вечност, отминало и сегашно, неподвижност и динамика, между природно и човешко, между дума и образ, поезия и политика, постепенно се оформи рамката, в която трябваше да вместя своята представа за нестандартната личност и бурния житейски път на Трифон Кунев. Настоящият опит е фрагмент от неговата сложна биография, но се надявам да допълни мозайката от документални сведения и спомени, посветени на този забравен поет, публицист, политик и шегобиец, чието име тепърва ще заеме достойното си място в българската история и култура.

В богатото мизийско село Ъглен, Луковитско, на 20.11.1880 г. в семейството на Куньо Бояджиев се е родил Трифон Кунев, заедно с още пет братя и една сестра. Бащата е заможен селянин и освен това политикан, член на Стамболовата народно-либерална партия. Бил е умен и почтен човек, щом три пъти е избиран за народен представител - в III-то ВНС, което извиква Фердинанад за княз и в две ОНС. Земеделец, бояджия, воденичар, този буден българин е настоял да изучи всичките си синове, някои в чужбина - и петимата са с висше образование - лекар, инженер, офицер, агроном, юрист, все хора ценни и полезни за младата ни държавност. Това типично за началото на века българско семейство, сякаш е социален микромодел от народопсихологията на Ив. Хаджийски, съчетание на патриархалност и буржоазност, традиция и модерност в причудливото им разминаване и симбиоза. Единият от синовете, Атанас Бояджиев, е министър на

3 Маша Крилова умира през 1930 г. За любовта на Тр. Кунев и  М. Крилова В: Аврамов, Д. Диалог между две култури. С., 1993 г. У проф. Димитър Аврамов се намира част от личния архив на Тр. Кунев.

Трифон Кунев (в средата) с Николай Лилисв и Петко Тодоров

просвещението през 1933-1934 г., докато Трифон е пленникът на музите - пристрастен е към преданията, притчите и свирните на своя роден край. От малък сам си майсторял върбови свирки, а по-късно никога не се разделя с любимия кавал. След 4 години учителстване в родното село и две години след идването му в София, гдето следва право в Софийския университет, през 1905 г. излиза първата му сбирка стихове със заглавие "Песни'', за които проф. Александър Балан4 отсъжда, че са "конгениални "на народното творчество. Те не могат и да бъдат други, защото премодулират един свят на нравственост и безпределна красота, който поегьт носи в духа си с всичките му образи и ритуали, вярвания и обичаи, мелодии и багри, радости и неволи. Сборникът пресъздава автентичния етнокосмос, в поетиката му са съхранени фолклорната образност и песенна стилистика, органично споени в силаботонична стихова оркестрация. Мотиви, легенди и сцени от селския живот се вплитат в драматично обагрели или романтични пасторални композиции, поставящи акценти върху свенливо-еротичните изживявания на селския човек и върху баладичната съдба на българина в цялост. Не става въпрос за вторична поетизация и стилизация на фолклора, подобно на Пенчо Славейковия модернистичен експеримент, а за ментално пресътворяване на колективния духовен опит и индивидуация на фолклорната художествена стихия. Съвършенно прав е Владимир Василев,5 когато твърди, че неговите песни могат спокойно да потънат в морето на народното творчество и никой не би попитал кой е авторът. Рецепцията на много от авторските текстове на "Песни" потвърждава ролята му на медиатор на народностното светозрение

 


 

навремето те се възприемат и запяват като народни песни ("Ела се вие, превива", "По жътва", "Угар", "Смъртта на Ал. Стамболийски"), влизат в христоматии и читанки и струва ми се, че в един далечен ден отново ще се върнат в спомена на етноса, застрашен от национално и културно обезличаване в процесите на унификация на съвременния свят.

Сега са останали, замлъкнали и осиротяли, единствено потъмнелите кавали и дивните строфи, събрани в представителния том с неговите съчинения, издаден през 1993 г.6 Но историята на автора е динамична и интересна, пряко репрезен-тантна на всеобщата племенна съдба. В индивидуалния биографичен разказ се разчитат символики и знаци, даващи ключ към моделите на националното живеене, мироглед и психология. А животът на един писател, политик и общественик като Трифон Кунев, извървял разнопосочни географски, социални и творчески превъплъщения и посоки - от селцето до столицата, от Народното събрание до Сливенския затвор, от депутат до затворник, от поет до политик, от изтънчен естет до памфлетист, представлява персонална конкретизация на парадоксалните случвания и неравновесия в развоя на българската литература, ако бъде видяна в нейния широк социокултурен и исторически контекст. Затова смятам, че има смисъл да прибавя към известното досега неизвестните страници и факти, пазени в архивите и в институцията "ДОСИЕ", като паралелна, скрита текстова реалност, съпътстваща индивида като негова сянка през целия му съзнателен живот, а и много след това.

Преди да се гмурне в мътните води на политиката, Трифон Кунев с лекота се включва в културния кипеж на българската столица, макар че идва от далечна и глуха провинция. Нещо повече, бързо и естествено намира мястото си в елитните естетски и бохемски кръгове и става спътник на най-известните интелектуални имена в началото на века - Цанко Церковски, Елин Пелин, Пейо Яворов, Симеон Радев, Константин Петканов, Илия Бешков, Сергей Румянцев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Ал. Бадабанов, Ал. Божинов, Йосиф Хербст и още толкова други значими творци и общественици. Сътрудничи в прочутия навремето вестник "Българан"и заедно със Симеон Радев е съредактор на в-к "Воля", редактира или публикува в безброй други издания. По това време, от 1905 до 1926 г., разкрива разностранния капацитет на своя талант и създава още две стихосбирки, коренно отличаващи се от първата. Това са "Хризантеми" (1907) и "Зарници" (1926), в които доказва възможностите си за естетически превъплъщения и плаща дан на сецесиона в модернистичната естетика.7 Но и символистичния канон успява да изпълни с оригинални изразни решения и не-


 

4 Пак там.Василев,

5Вл. Песните на Трифон Кунев. Сп. Мисъл, XV, 1905, бр. 8, с. 492-496


 

6 Трифон Кунев. От "Песни "до "Ситни дребни като камилчета". Под редакцията на Д. Аврамов и Радой Ралин. С., 1993 г. Оттук нататък ще се отбелязва с цит. съч.

7 За поезията на Тр. Кунев вж. Аврамов, Д. Диалог между две култури. Лириката на Трифон Кунев в контекста на своето време. С., 1993, с. 80-156


 

 

 

подправени скръбнострастни настроения, пандан на мъчително дългия любовен роман с Маша Крьшова. Стиховете от "Хризантеми "8 са образец на психологическа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафизичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, преплитат се любов и гибел, битийна безнадеждност и блян по мъртва красота, чува се зова на трансцен-дентното. С тази стихосбирка Тр. Кунев по право се нарежда в плеядата на майсторите на символистичния стих, начело с Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев. От символистичния дял на творчеството му за нуждите на този очерк следва да откроим философско-лириче-ската "Автобиография" ("Зарници") и специално една емблематична строфа:

"Пршпома, суета и горко неведение: цветове -

единствени във скръбните долини на живота;

вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,

подгонен съм от жажда и подмамен с призрачни миражи;

и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота

по тайнствения път на горкото си неведение."

Смислопораждащите синтагми в провидческото стихотворение са няколко, но две от тях фиксират причината и следствието, началото и края в житейския път на поета - "горко неведение "и "Голгота".

Ланчелото

Тр. Кунев ще извърви разстоянието между двете точки на интуитивното лирическо прозрение, защото неговата социално-действена натура и неизчерпаема виталност естествено го отвеждат в политиката - отначало по стъпките на бащата, в народнолибералната партия на Н. Генадиев (стамболовисти) от 1908 до 1919 г. Веднага става един от водещите редактори на партийните вестници "Българска независимост" и "Воля". От страниците на тези издания е принуден да води остра словесна битка с политическите опоненти на своята партия - народняците на Константин Стоилов и демократите на Александър Малинов. Замисленият поет на всемирния хаос, на битийната скръб, любовта и смъртта се превъплъщава в опасния публицист Ланчелото9 - автор на десетки статии, пародии, политически памфлети, сатирични скици и фейлетони. Малко по-късно, през 1910 г. издава част от тях в отделна книга - прочутото "Конско евангелие на народняците", илюстрирано подобаващо от карикатуриста

8 Символистични произведения на Тр. Кунев са включени в най-представителните поетически антологии от началото на века: алм. "Южни цветове" (1907) съст. Д. Кьорчев; "Поетична година" (1920) съст. Ив. Карановски; Млада България" (1922) съст. Ив. Радославов; "Антология на бълг. поезия" (1925) съст. Гео Милев.

9 И "Риналдо Риналдини", също псевдоним на Тр. Кунев от този период.


 

Александър Божинов. В публицистично-сатиричния жанр Тр. Кунев разкрива вродени черти на своята литературна дарба - чувство за хумор и остроумие, находчиво пластично-образно виждане, идиоматично богатство и изразителна простота на речта. Тези редки качества се наслагват в руслото на една жанрова традиция, водеща началото си от воюващата публицистика и сатира на Любен Каравелов и Христо Ботев и доразвита до крешчендо от гениалния овчар Захари Стоянов. В родната фейлетонистика словото се подчинява или смесва с политиката, а тя го превръща в поразяващо оръжие, способно да унищожи авторитета, честта и кариерата на противника. В тази традиция се воюва безпо-щадно, без оглед на етика и морални задръжки, защото на карта са поставени власт, обществени позиции, а понякога и живота на участниците в политическата схватка. Трифон Кунев се хваща на това безумно хоро, чиято абсурдност и ирационалност намери емблематичното си изображение във фейлетоните на Алеко, а също и в края на века, в паметния "Ъндърграунд" на балканската кино-легенда Емир Костурица. Не мога да си представя по-точна и стилна метафора на балканската политика от онова налудничаво, гротексово хоро на сала, потъващ бавно в мъглата като символ на параноичното безсмислие. Зловещата ирония на художествената кинометафора подсказва, че долното, абсурдното, ненормалното е всъщност винаги "отгоре" и е същинската реалност на Балканите и че също тъй е феномен от границите на балканската коекзистенция. Че Трифон Кунев приема правилата на "ъндърграунда" като средство на сатирата и политиката се вижда от всеки пасаж на неговите "конски евангелия". По случайност или поради лингвистична аналогия, почти век преди Костурица, българският сатирик също използва семантичните и конотатни смиели на идиома "юдинско хоро" в съчетание с Ботевска метафорична фигуралност -"върху трупа" на българската конституция". В неговото Хоро се навързват реални имена и деяния, свързани с издевателства над правдата, с варварски убийства и беззакония в името на политическите страсти и съперничества, а в крайна сметка обуславящи трагическите съдбини на държавата. Основната сатирична идея обаче се реализира не толкова от достоверността, колкото чрез изразната система, изградена от разнообразни стилови фигури - хиперболи, гротескови деформации, травестии, точни попадения на карикатурния щрих, злъчна ирония или остроумна подигравка са средствата, с които авторът рисува злокобната буфонада на българския политически водевил. Воден не само от партизански интереси, а и от благородни морални подбуди - да обърне, ако може, посоката, духа и ритъма на юдовския политически танец, той постепенно се вживява в ролята на хороводец. Оттук нататък посвещава живота и таланта си на политиката, винаги е сред партийния елит, в постоянните присъствия, винаги е редактор на партийни издания и най-вече автор на колоритни произведения - фейлетони, статии и сатири, които скандализират общественото мнение с неопровержими факти и откровена персонална и котерийна идентификация, с изобличителната си острота и сарказъм.


 

Убийствената мощ на "Евангелията" се дължи на наративната плътност и на разнообразието от подходи към темата. Раздвижени фабулни ситуации, карикатурни алегории, пародиен изразен маниер и богат регистър от речеви пластове, функциониращи като психологически характеристики на героите, превръщат Тр. Куневите произведения в неотразимо средство за атака на противника. Ниският стил на прякорите и прозвищата, уцелващи най-снизяващото качество на фейлетонния образ, също са силен акцент в сатиричния репертоар на писателя. Дори Алеко Константинов не използва подобно разнообразие на сатиричната палитра и в своя върхов цикъл "Разни хора, разни идеали", където анонимността е знак за типизация на героите, а сарказмът визира най-мрачните явления в общественото битие. Тр. Кунев не се бои да впрегне всички средства и нюанси на язвителността и окарикатуряването спрямо реални публични имена и институции. Характерни в това отношение са неговите "Политикозоологически издирвания" (Политическите животни в България), където си позволява абсолютна свобода на сатиричното травестиране, представяйки образи от политическата класа като гротесков терариум. Само един пример от неговия зоополитикон, отнасящ се до писателя Михалаки Георгиев, член на народняшката партия, илюстрира размаха на хиперболата и суифтов-ската мощ на присмеха в т. н. "евангелия": "Хипопотамът от народняшките лесове. Добродушен звяр, който огласява столичните улици със своите пъш-кания. Гласенце пискливо. Глупаво и похотливо животно." За известния училищен деец и секретар на БАН Иван Пеев Плачков хумористът е измислил следната зоометаморфоза: "Плачливият съсел и пеющият кълвач. Това проскубано пернато, слабо и страхливо, напада приятелите си винаги из засада. Обича спирта. Пие и пее, плаща и плаче." Това обаче са безобидни шаржове в сравнение с изображенията в другите заглавия: "Изповедта на изтървания заек", Монологът на един народняк", "Изповедта на Петроний"и др. Там гротеската се стоварва със страшна сила и приковава обвиняемите на стъбла на позора и порицанието пред очите на цялото общество. Фейлетонното творчество на Тр. Кунев документира тягостната картина на българския политически живот от началото на века и успява да очертае някои от злокобните закономерности, които и до днес тровят обществото и провалят развитието на страната ни. Без съмнение той притежава лична доблест, морал и творчески възможности, които му позволяват да се впише в ролята на изобличител и съдник на човешки пороци и обществени язви. Едва ли е подозирал обаче, че журналистическите му предизвикателства един ден като бумеранг ще се обърнат срещу него и той ще стане поредна жертва на страстите, които така остроумно клейми, че сам той ще понесе гаврите на унищожителен политически комикс. Но в края на живота си ще е осъзнал с трагична яснота, че хорото го влече и завлича, а не той е успял да промени или изправи нещо в нашенския манталитет и действителност. Поради това, че е заменил високата мисия на словото и благородната мелодика на кавала с полити-


 

ческия скеч и партийната амбиция, фейлетонистьт Ланчелото въздействува озониращо върху задушливата атмосфера, но не и в посока на естетични възприятия и висши пориви в съзнанието на общността. Негациите, характерни за жанра на политическата сатира, размиват иначе положителните послания и активират неосъзнати проекции на враждебност, гавра, отмъстителност. Дисонансите, заложени в напрегнатите текстови структури на политическия фейлетон генерират отрицателни рефлекси в психоемоциалната сфера на етноса и поради това не са инструментите, които могат да подредят хаоса в космос, нито да уравновесят индивидуалното зло и оптичното добро и обратно. Когато разбере това в края на дните си, политикът-сатирик ще потърси убежище в пан-епистемията на Бениса Дуно10, но тогава, в началото на века, той е открояваща се обществена фигура и един от тези, които допринасят за крайната политизация на литературно-публицистичните жанрове. Оказва се, че този сърдечен и човечен поет е също толкова възел от антиномни същности, комбинация от светлини и сенки, огнище на страсти, които се разгарят в зависимост от мощните социални и исторически течения. Спонтанен по природа, с афинитет към колективното, той никога не остава в сянка и всякога е готов да поеме отговорност за всичко, което се случва или не може да стане в света около него.

Мотивиран от чувството за дълг и дълбоко съпричастен към съдбините на отечеството, както цялата интелигенция в началото на века, Тр. Кунев се посвещава и на националната кауза, предварително обречена и проиграна на европейския политически пазар, въпреки хилядите жертви и неописуемите страдания на три войни, в които и той участва като фронтови офицер. След края на войните в живота му настъпва малка, но съществена промяна - напуска стам-боловистката партия и влиза в БЗНС (1919 г.), който току - що поема властта в разнебитената от военни катастрофи държава, за да стане спътник на Александър Стамболийски до смъртта му и редактор на земеделските издания "Земеделско знаме", "Победа", "Пладне", "Кооперативна просвета" и др. За тази своя стъпка Тр. Кунев се чувства длъжен да даде обяснение пред съда на обществено мнение. Обяснението е озаглавено "Pro Domo Sua11 и е важен детайл от неговата духовна биография. Текстът разкрива моралното верую на писателя, но освен това притежава особена автономичност поради вътрешната си лингвоструктура -изповедна интонация, премерена реторика и синтактична ритмизация, с които се акцентува позицията на ключовите идеи и понятия. "Pro Domo Sua"е разшифрованият код на индивидуацията, положена в контекстите на колективното съзнаване и публично говорене. Не само звучи като откровение, но придобива значимост на заклинание, обвързано със съдбата. Азът се самоприковава към изреченото и не може да му измени, защото изричайки го, се афишира пред

10 Петър Дънов, Учителят на Бялото братство

11 В-к "Земеделско знаме", бр. 146, 31 юли, 1922 г.


 


 

 

обществото като отговорен индивид, съзнателно отхвърлил удобната анонимност. Така непретенциозният на пръв поглед текст се превръща в повеля на един живот, придобива сакрална власт и завинаги обрича личността на историята. Писменият документ матерализира дълбокото усещане на писателя за оптичния дух на Словото, което според него свързва по божествен начин човека със земята и с небесата.12 Днес " Pro Domo Sua " продължава да е малко известен документ, затова е любопитно да поровим в неговите кратки редове.

"Пресата нададе вой срещу мен - "той измени на себе си. Той се продаде." Разбира се това е една безсрамна лъжа. Ако аз можех и исках да се продавам, нима нямаше да отида там, дето е борсата за интелигентните души в България; дето се плаща най-добре за такъв род стока; дето се продадоха професорите; дето ми предлагаха съблазнителна цена; дето купуват живи хора и умрели съвести. Нима нямаше да отида в "Слово" или "Зора"? Верно е, че аз заемах едно от първите места в една партия.13 Верно е, че такива се смятат за бъдещи министри. Верно е, че напуснах най-голямото място, за да стана малък фейлетонист. Аз се отказах от голямата длъжност, която ме заставяше да мълча, за да заема малкото място, което ми даваше свобода да говоря... Това е решение, взето през дългите нощи на размишления в окопите на страшната висота /кота 1248/ при Битоля, гдето стоях заедно с въоръжения български народ, докато тия, които днес ме клеветят пиеха бира в София, плетейки хвалебствени статии за "героите на фронта".

Това е един от малкото морални манифести в културната ни история, съполагащи в динамична корелация Словото, Свободата, Отговорността като екзистенциални и хуманитарни ценности, антагонистично противостоящи на социално-йерархическите практически стойности - "големите постове" и властта. Този модел на интелектуално и морално поведение е проекция на древни прометеевски митове и исторически възрожденски образци. Но в конкретен план, той се оказва валиден за писателя и общественика Трифон Кунев и съответен на неговата мярка за живота и за мисията на твореца. Позициите му в обществото и в политиката докрай ще се определят от веруюто, публично заявено през 1922 г. От този момент нататък текстовете заемат основно място и играят определяща роля в битието на писателя. Те предполагат постоянно адекватно публично поведение и съответни морални жестове.

Твърде скоро например, още на следващата година се налага да защити написаното в " Pro Domo Sua " - след деветоюнския преврат през 1923 г. и последвалите политически изстъпления. Трифон Кунев се озовава в килиите на Пети полицейски участък заедно с голям брой леви интелектуалци и сдружени

 

 

12 В: Предговор към "Стихотворения" от Тр. Кунев, С., 1940 г.

13 Тр. Кунев е член на Висшия съвет на националлибералната партия от 1911 до 1919 г. В "Дознание". Досие на Тр. Кунев в архива на МВР, фонд 1, оп. 2, а. е. 212


 

земеделци. Този арест може би му спасява живота като се има предвид близостта му с убития премиер Александър Стамболийски. Но оттук нататък става редовен посетител на полицейските участъци и затвори. По този повод Христо Бръзицов казва през 1930 г.: "Изглеждаше така, че или е лежал в затвора или ще лежи тепърва. Такива широкополи и широкобрадести хора биват комити с пушки или с перо. Никой български писател не е лежал толкова пъти в затвора и никой не е минавал толкова често за комита по перо.14 Изразът "комита по перо" е с поливалентен обхват - подходящ е за Ботев и Яворов, съчетали писането с комитството против чуждия поробител, но е също толкова валидно и за онези от интелектуалците, които въплъщават съвестта на цялото обществото, а не само на една партия или класа и поради това са в опозиция на всяка власт. В политическата история на новата българска литература такива са Гео Милев и Трифон Кунев, предполагам, че избитите по различно време творци също не са изменили своите позиции и възгледи. Които са предали себе си са оцелели, отказвайки да бъдат личности в името на живота.

Следващият му арест е на 16 април 1925 год., веднага след атентата в храма "Св. Неделя". За своя престой в килиите на Обществената безопасност, за адските нощи, когато в пещите изгарят като факли не вдъхновителите на терористкия акт, а творци на словото и негови близки приятели - Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Йосиф Хербст15 разказва самият писател в статията си "Посраменото насилие"16. Редом с тях споменава и Гео Милев и така отграничава и противопоставя всеки свободомислещ творец на политическата реакция и мракобесието изобщо. Това е и началната дата в полицейското досие на Тр. Кунев. То започва с" Въпросник за установяване на самоличността 17, където е отбелязан часът и датата на ареста (8 !/2 ч., 16. IV. 25 г.), попълнени са биографични данни и обяснение за намерените при обиск в дома му три револвера. Шест дни по-късно (22. IV.) Дирекцията на полицията издава "Нареждане за въдворяване" на Тр. Кунев в родното му село Ъглен като опасен за обществения ред в столицата. Макар и поставен под полицейски надзор, все пак му разрешават да се разхожда до реката Вит - пътят до водата като пролука към свободата е парадигма, възможна единствено за инстинкта на поет. "Въдворяването" в това любимо пространство, което го приласкава и спасява от кървавите погроми на незатихва-щата гражданска война след 1923 г., е  прекратено на 16 юли 1926 г. Тогава създава

14В-к Литературен глас, г. III, 1930 г., бр. 81

По сведения на д-р Цв. Кунев, племенник на Тр. Кунев, в килиите на "Обществена безопасност " поетът С. Румянцев е оставил на Трифон Кунев сребърния си пръстен с камея, а Йосиф Хербст му завещал своето тефтерче. Вещите се пазят като семейни ценности от роствениците, но принадлежат и на българската история и култура.

16 В-к Литературен фронт, бр. 26, 1945 г.

17 Досие на Тр. Кунев, фонд 3, оп. 2, а. е. 212, л. 5. Документите се публикуват за първи път.

 

и издава стихосбирката "Зарници" (1926), в която мощно се разгръща живописната му дарба и поетическо въображение и се ражда поне един лирически шедьовър като стихотворението "Дъжд" и досега недовидяно от критиката, но без съмнение съответно на понятието за национална класика. Но поетът не е в състояние да се откаже от политиката - живее в тревожни времена, когато творческата интелигенция все още е авторитетна обществена сила с жив инстинкт за духовно водачество на нацията.

От 1931 до 1934 г. Тр. Кунев е народен представител на БЗНС в XXIII ОНС18. Поради тази причина и превратът от 19 май 1934 г. не го отминава безследно. Размирният му дух отново предизвиква узурпаторите на властта. Един донос става повод за обиск в семейната къща на ул."Раковски" 91. На 27. VIII. 1934 г. намират в дома му пистолет "Щаер", а на 30. VIII. е арестуван и отново попада в Дирекция на полицията. Както личи от документа с наслов "Арестантско поверително", арестантът се заканвал в канцеларията на хотел "Ренесанс" пред двама свои приятели, че" при новия преврат, който се готвел против днешната власт, с пистолета Щаер щял да пръсне черепа на главния деец и организатор на датата "19май " - Дамян Велчев." Версията е надлежно потвърдена при разпита на Захари. В. Захариев, който предава думите на приятеля си така: "Захари, знаеш, че имам един "Щаер", който ти в миналото си срещал в касата ми. Така съм обиден от живота, че един ден, в една тъмна нощ, първия вистрел  ще отправя към полк. Дамян Велчев, защото България не може да се управлява от мошеници. Знаеш ли, че влака за детронацията на на Царя е бил готов? Знаеш ли, че Царя е зорлем спрян, за да не се предизвика сръбска интервенция?20 Писателят не е атентатор или терорист и заканата му е речеви жест на отчаяние от насилственото суспендиране на конституцията и погазването на свободата и законността. Не е бил прав обаче като твърди, че България не може да се управлява от мошеници като прословутия превратаджия Дамян Велчев. Напротив, тя може и по-често се управлява от такива като него. Трифов Кунев в показанията си пред полицията отрича заканите за убийство и признава, че е защитавал Н. В. Царя: "Отказвам да съм се заканвал да убия в една тъмна нощ г-н Дамян Велчев или мииистър-президента, който съм бил нарекъл Циклопчето (Кимон Георгиев - б. м.) Аз негодувах против туй, че както се говори, властта била против Н. В. Царя и казах, че съм готов да ме убият, но ще го защитя, ако стане, че Н. В. Царя бъде детрониран."21|

Подробното цитиране на този интригуващ епизод от житието на Тр. Кунев се оправдава от факта, че участниците в него ще се срещнат отново след десетина

 

18 ОНС - обикновено народно събрание

19 Пак там, л. 13

20 Пак там, л. 14-15

21 Пак там, л.


 

 

Трифон Кунев с Константин

Петканов и Владимир Василев

на разходка в София. 1939 г.

22 В-к "Народно земеделско знаме", 26. IX. 1946 г., бр. 142 "Трифон Кунев" (статия по повод арестуването му)


 

години и пак буквално в същите роли -същите погромаджии след поредната си конспирация пак ще са станали министри, този път в правителство на ОФ и тогава наистина ще осъдят и пратят в затвора стария си противник, пак заради опасните му изявления. Няма начин да не си спомним Вазовата крилата фраза за "бедний Македонски", чийто смисъл се префор-мулира отново в поредната политическа биография, в безкрай повтарящата се родна история! Тя търпи насилници, чужди агенти, бандити и мафиоти за управници и държавници, но не прощава на радетелите на Словото и Мисълта. Изтребва ги от корен, особено ако имат нещо общо с идеята за свобода на словото - Светослав Миларов заради един дневник, Алеко Константинов заради един образ, Гео Милев заради една поема, Фра Диаволо за страхотните му карикатури, Трифон Кунев заради фейлетоните - "камилчета" и прочие неудобни примери за "просветената ни и европейска" нация. И след забраната на политическите партии през 1934 г. Тр. Кунев остава верен на гражданския си дълг. Ктитор е на старинната ротонда "Св Георги", продължава журналистическата си дейност във в-к "Кооперативна просвета", сп. "Просвета" и "Духовна нива", активно участва в съюзните дела на БЗНС. Съвременниците му помнят едрата фигура със широкопола шапка и библейска брада из софийските улици и кафенета, където е желан събеседник поради своето остроумие, човеколюбивост и щедрост, но най-вече заради политическата си всеотдайност. В биографията му са записани поредица от изяви, които правят чест на званието "български писател". Те са акт на доблест в годините на лутане и безизходица за България. Автор е на две инициативи с исторически отзвук, които са израз на хуманните възгледи и морала на големия интелектуалец, загрижен за бъдещето на страната си, а не за своето. На 26 май 1943 г. Тр. Кунев отправя "Молба-подканване "до председателя на СБП Стилиян Чилингиров 22, с което призовава ръководството на Писателския съюз да вземе инициатива за защита на подгоненото еврейство. Автор е на текста на писателския меморандум

 

 


 

 

и се подписва пръв под него заедно с още 15 писатели. Меморандумът е даден на г-жа Екатерина Каравелова, за да го предаде на министър-председателя, второ копие от него връчват на митрополит Стефан.23 Въпреки че сегашните активисти, които честват 60-годишнината от спасяването на българските евреи, не си спомнят или въобще не знаят за ролята на българските писатели и интелектуалци в тази хуманна мисия, името на Трифон Кунев би следвало да стои редом с имената на Димитър Пешев и софийския митрополит Стефан.

На 1.1.1944 г. Тр. Кунев изпраща писмо до министьр-председателя Богдан Филов с препоръки за смяна на външната и вътрешната политика и с искане за излизане на България от войната.24 Заличаването на неговия подпис и авторство от писателския документ в годините след 9. IX. 44 г. има за цел да изтрие всичко патриотично, хуманно и значимо от биографията на писателя, обявен за върл реакционер, народен враг и фашист от новите си политически опоненти. Но справедливостта възтържествува поне в историческата перспектива, макар, че винаги е безвъзвратно закъсняла.

Гърбици

Досието на общественика и твореца Тр. Кунев се подновява с пълна сила след преврата на 9. IX. 1944 г. Тогава 64 годишният писател енергично се включва в политическата дейност като член на Постоянното Присътвие на БЗНС и редактор на новия вестник "Народно земеделско знаме", орган на Съюза.25 На 30. IX. 44 г. е избран за Председател на СБП, а през ноември с. г. и за директор на Народния театър. Нагьрбва се едновременно с няколко важни и отговорни постове в това смутно и тревожно време, защото е най-популярната и крупна културна фигура сред земеделците. А БЗНС, както е известно, е политически партньор на БРП/к/ при образуването на ОФ на 10. VIII. 1943 г. и  участник в ОФ правителството след 9. IX. 1944 г. В качеството си на коалиционен съюзник на комунистите от страна на Земеделския съюз и член на П П, Тр. Кунев се озовава на доста ветровити идеологически места. В ония объркани военни времена не само земеделците и техните ръководни дейци са били подвластни на своите демократични илюзии и са повярвали на гръмките заклинания за "свободна, демократична, независима, мощна и благоденствующа България"26. И други опитни политици като Гр. Чешмеджиев, Г. М. Димитров, Кр. Пастухов, К. Лулчев се наемат да сътрудничат на комунистическата партия, въодушевени от мисълта,

23 В Досието на Тр. Кунев се намира машинописно копие от меморандума. След 9.1Х.1944 г. подписът му е заличен от документа.

24 Пак  там

25 "Народно земеделско знаме" започва да излиза на 26. IX. 1944 г.

26 Фраза от речта на мин. председателя Кимон Георгиев на 9. IX. 1944 г., която скоро се превръща в пародийно клише във вестниците на опозицията


 

че ще реализират на дело десетилетните си демократски въжделения. Измисленото от Г. Димитров ОФ е коварна маневра за заблуда на световното обществено мнение, удобна фасада за завземане на властта, но то не е било възможно без съгласието на Г. М. Димитров, Никола Петков и другарите им от БЗНС, както признава самият Кимон Георгиев.27 Историческите факти и вини са известни, също и изкуплението е същинска трагическа епопея за земеделските дейци. Понеже се е състояло, то ги превръща от съглашатели и съучастници в самоотвержени борци за независимост и демокрация, в герои и страдалци на новата ни история. Трифон Кунев е един от тях, изминава заедно с другарите си лабиринта от заблуди, грешки и вълчи ями и от съглашателство и лоялност към комунистите достига до отчаяна съпротива, страдание и гибел. От този период му остават онези политически и човешки "гърбици", които няма смисъл да премълчаваме, за да не изкривим с нищо цялостния образ и истината за съдбата на един от бележитите българи, едновременно субекти и жертви на историята. Творческият дух на писателя е дълбоко свързан с българското село, с хората от народа и с националната история. През целия си живот се прекланя единствено пред "великия чичо"28 от село и пред българската кауза. В името на тези свои два кумира не само той, но и много други патриоти са били готови на компромиси и отстъпления, чужди на същността им. В крайна сметка се оказва, че родолю-бието и демократичните убеждения нямат нищо общо с прийомите на политиката. В тази безскрупулна и брутална зона на обществения живот между подбудите и последствията зее пропаст, а в нея потъват и се омърсяват най-добрите намерения и най-светлите идеали, а и не малко уважавани имена. Така се случват и "гърбиците" в дейността на Тр. Кунев - поради добри намерения в името на България и нейното по-добро бъдеще. Но в екстремалните условия на следвоенната епоха се преобръщат не само социалните пластове, но и човешките души и умове. По силата на извънредни геополитически обстоятелства, или на всеобщо объркване и социална дезинтеграция, личността се увлича подир течението на конюнктурата, попада в мътните идеологически капани и изоставя за по-добри времена своите духовни цели и ценности. Участието на Тр. Кунев в ролята му на Председател в изключването на голям брой видни писатели от Съюза на писателите на 19. XI. 1944 г. под диктата на комунистическата партия и нейните комисари Людмил Стоянов, Георги Караславов и Младен Исаев без съмнение е безотраден факт в личната и обществената му биография. Макар че в Протокола29 от заседанието на Управителния съвет липс-

27 Семерджиев, Петър. Съдебният процес срещу Никола Петков през 1947 г. Парпж, 1987 г.

28 Това е е обичайното назоваване на бълг. селянин в статиите и фейлетоните на Тр. Кунев. Вж. "За великия чичо - българския селянин", "Дон Кихот Български" и др. В цит. съч.

29ДИА,ф. 551, оп. 1,а. е. 4


 

ва неговият подпис, дори физическото присъствие, макар привидното съгласие или липсата на протест срещу този срамен акт, насочен срещу събратя по перо заради идейните им и естетически позции, са достатъчни да накърнят образа на твореца, написал прекрасни есета за величието на християнския хуманизъм и морал30. Същевременно прави стъпки и в противоположна посока, донякъде неутрализиращи пасивността му в делата на СБП - явява се като свидетел пред Втори народен съд (за съдене на интелектуалците), за да каже по няколко оневиняващи изречения за Фани П. Мутафова и Змей Горянин.3| В литературната анкетата "Хр. Радевски"32 титулярът нарича Трифон Кунев "удобен човек", едновременно "фигура в областта на културата и некомунист", с когото комунистите са си послужили, за да хвърлят прах в очите на партньорите си от коалицията ОФ. Според Радевски Кунев бил "си паднал на късмета" като го назначили на няколко поста след 9. IX. 1944 г. Вижда се обаче доколко са "късмет" или бързо осъзната грешка в житейския му избор, щом още през май 1945 г. писателят напуска председателския пост и редакцията на в. "Литературния фронт". Не можем да бъдем съдници на лутаниците и разпятията на своите предшественици, защото по умозрителен път не бихме могли да изградим дори приблизително вярна представа за моралната атмосфера и обществените настроения в оная далечна епоха, нито можем да си представим масовата психоза на страх и надежди в тогавашните бурни времена на преход и промяна. Но е необходимо да познаваме и разбираме техните заблуди, грешки и разкаяния, защото в преживяното от тях, а не само в изговореното, се съдържат най-мъдрите уроци за настоящето. Още повече, че то също попада в релацията на т. н. "преход".

В същото време като Директор на Народния театър от ноември 1945 г. Тр. Кунев отстоява художествените традиции на театъра и неговия класически репертоар като не позволява това национално културно средище да бъде превърнато в пропагандна трибуна. Сам отбива идеологическите попълзновения и властовите амбициите на комунизирани кариеристи, проявява твърдост и дипломатичност, когато е принуден да защитава артистичния състав от политически уволнения. В досието му е запазен любопитен документ, еднакво важен за историята на театралното дело след 9.1Х. 1944 г. и за психографските характеристики на Директора. В него е документирана комунистическата инвазия спрямо един от символите на българската култура. Тя се извършва директно и брутално - чрез ОФ комитетите, на които компартията възлага функциите на политически надзор и задачи за бързото овладяване и подчинение на институциите. Документът е оригинален машинописен текст, докладващ протоколно на органите на Държавна сигурност за срещата на ОФ активистите с директора на театъра и за

30 Тр. Кунев. "Великите дни и Великдена", сп. Кооперативна просвета, 1941, бр. 7; "Великият християнски ден", сп. Кооп. просвета, 1938, бр. 20-21 и др.

31 Народен съд, VI състав, дело № 157, 1945 г.

32 Василев, Й. Хр. Радевски. Анкета. С. 1994 г. с. 221


 

Групова снимка - отдясно наляво: Кимон Георгиев - мин. председател,

ген. Сергей Бюрюзов - военен комендант на София след окупациите

от Съветската армия, Трифон Кунев, К. Николов

натиска, оказан върху него, за уволняване на набелязани от комитета артисти, които били "доказани фашисти".33 Той отстоява твърдо отговорностите си на ръководител и защитава интересите на театъра, противопоставя се на политиката на двувластие. По отношение на набелязаните жертви от артистичната трупа заявява в характерния си притчов и подигравателен маниер: "Ние ще ги пуснем в жибрата и те ще станат на вино".34 От този безподобен диалог културният историк ще може да проследи агресивната настъпателност на полит-комисарите в сферата на изкуството, които предявяват права на "висша инстанция на управление и контрол върху действията на назначените отговорници" , а също и лековерната надежда на старите деятели, че могат да опазят юридическата автономия и творческата независимост на културните институти в условията на настъпващата политическа диктатура. Трифон Кунев не се подчинява на ултиматумите на ОФ, не уволнява артисти по политически причини, напротив продължавал да плаща заплата на един от членовете на трупата, който бил в затвора, застъпва се за арестувания художник на театъра Георги Ефтимов пред самия народен обвинител. Затова и директорството му продължава твърде кратко - само един сезон. Бъдещите асове на соцреалистическата драматургия Крум Кюлявков, Георги Караславов, Боян Дановски и невзрачният актьор Петър Димитров са инициатори за уволнението на Тр. Кунев от директорския пост през пролетта на 1945 г. Те са твърдо убедени, "че враг на партията не може да бъде директор" като че ли половинвековното културно средище не принадлежи на нацията и на България, а на тяхната партия, току-що докопала се до властта. Съвсем естествено те получават подкрепа и санкция за своите усилия от министъра на пропагандата и просвещението Димо Казасов, перманентния конспиратор, ведно с Дамян Велчев и Кимон Георгиев, (старите познайници на Тр. Кунев) участвували във всички политически праврати в новата българска история. Претърпял поражение в обречената битка, Тр. Кунев се оттегля от поста си с ненакърнено достойнство. Единственият отговор към него-

33 Досие на Тр. Кунев, архив на МВР, ф. З, оп. 2, а. е 212, л. 199

34 Пак там

35 Пак там


 

вите врагове е хапливата ирония и аристократичното презрение, изразени  колоритно в статията "Революционната ярост срещу един директор"36, където ги уверява, че "каквито и уволнения да настъпят в нашия Булгаристан, насекомите никога не ще станат директори, нито преследваният от тях директор може да бъде някога насекомо". Все пак греши - незапомненият с нищо Петър Димитров е назначен на мястото на Трифон Кунев, а за главен и доживотен режисьор е ръкоположен комунистът Боян Дановски.

Още веднъж Трифон Кунев се натоварва с чужди грехове и тази "гърбица" е  може би най-непростима в неговия живот. Това става на 2. II. 1945 г., току-що след разстрела на осъдените от "Първи народен съд" български регенти, министри и депутати. Кой и защо го е накарал или му е внушил да застане зад това кърваво престъпление, поне аз не мога да си обясня. Дали високите обществени постове приспиват съвестта и замъгляват ума, дали е колективната истерия и мистерия37 на смъртта, овладяла тълпите като жадни за кръв многолики чудовища, дали са рецидивите на властта, която променя мисленето на индивида, може да си обясни само човек, който е изкачил "дяволската стълбица" или е слязъл от нея. Но рано сутринта на 2. II., след злокобната нощ на масовото убийство, санкционирано като правосъдие, се появява статия на Трифон Кунев във в-к "Отечествен фронт" със заглавие "Тежки дни на разплата"38. В нея той легитимира "народното негодувание" като справедливо възмездие за греховете на довчерашните управници и се позовава на философията на "простия уж чичо с рунтавия калпак и овчия кожух", за да открие някаква социална кауза в кървавото безумие на новите властници. Статийката му завършва с афорстичното двустишие на една кръчмарска пословица: "Пили та пели, плащали - плакали", която обича да употребява още в "Конското евангелие". Така удачно успоредява кръчмата и политиката и може би в това се крие зловеща ирония. Но няма по-неподходящ момент за травестиране на фолклорния афоризъм от този, когато обществото би трябвало да изтръпне от нечовешката кръвожадност на деянието. Тогава писателят предлага доза приспивателно за "детските" сетива и недораслата съвест на нацията като залага на широката популярност и на първичния семантичен пласт на фразата. Посредством елементарната битова семантика на народното умотворение, публицистът се стреми да "битовизира" и омаловажи едно престъпление, наподобяващо сатанински ритуал, поради ирационалната си жестокост. Но дори ако мотивът е да се пожали съвестта и психиката на нацията, нека си припомним, че един Ботев шиба с гневни слова историческото бебе, нежелаещо да се пробуди и излезе от робската люлка, за да поеме отговорност за съдбата и делата си, а един Тр. Кунев слиза до нивото на кръчмарското лекомислие и опиянение. Срината е мярката за човечност и бушува

36 в-к "Народно земеделско знаме", 11. Х. 1945

37 Вж. "Мистерия и Мистификация ". В СДКК, 31. Х. 1945 г. В цит. съч.

38В-к "Отечествен фронт", бр. 125, 2. II. 1945.


 

хаоса, възцарява се злото и върлува отмъстителността, а писателят стои на "висотата" на своите постове, спазва политически ангажименти към управляващата "коалиция" ОФ, а не към своята християнска съвест и морал на творец. В този мрачен епизод лично аз не мога да му простя факта, че изтиква напред "селския чичо" и прехвърля отговорността за фашизоидното деяние върху неговия широк гръб. Още повече, че само след една година 28 "чичовци" ще бъдат убити по време на предизборната кампания за ВНС, а десетки хиляди ще изгинат по лагери и затвори, по волята на същите фанатизирани убийци и на сервилните мекотели, нарочени за съдии. В условията на вилнеещ терор, милион и половина българи ще застанат през лятото на 1947 г. зад БЗНС (н. п.) и БРСДП в борбата им срещу промъкващата се комунистическа диктатура и в защита на демокрацията, въпреки грешките на техните водачи. А известният писател и Председател на Съюза на писателите през 1944-45 г. се обляга на илюзията, че крещящите тълпи с лозунги за смърт са тъждествени на българския народ и че защитават някаква справедлива кауза. Дали този прозорлив и умен човек сам си е повярвал или само е искал да бъде лоялен спрямо курса на своята партия? Та не друг, а сам той обозначава неестествените еуфории на това време като "свободолюбивите вакханалии" и е един от първите, които забелязват "опустошенията на свободния вихър"'. Но нито един аргумент не е достатъчен за поета-естет и хуманист, автора на "Песни", "Хризантеми"и "Зарници", веселяка-хуморист от "Весели злополучия". Нито един аргумент не може да оправдае компромиса, поради който поставя словото в услуга на едно чудовищно престъпление, каквото е избиването на управленския и културния елит на България. Примери като този превърщат притчата на Смирненски в класика, доказвайки на дело, че властта не е връх, а е бездна за човешката душа. С тази разлика, че героят от "Приказка за стълбата" няма шанс за обратен път към правдата, докато Трифон Кунев твърде скоро го получава - още през есента на 1945-та, годината на отрезвяване и избор за земеделци и социалдемократи. Изглежда не е продал сетивата, нито съвестта си, а временно ги е заглушил, опитвайки се да следва пришпорващия бяг на събитията. След отказа им да участвуват в избори за ОНС през лятото на на 1945 г. (26. VIII) и бойкотирането им на 18 ноември с. г., настъпва разцепление във фалшивото обединение ОФ - демократичните партии го напускат и образуват т. н. легална опозиция. Тогава се случва един от най-драматичните сюжети в съвременната българска история - на неравна и ожесточена борба за спасение на независимостта, демокрацията и свободата на България от сталинска имперска колонизация и от диктаторския режим. Надежди и кураж за тази неравна борба деятелите на БЗНС /н. п. / и БСДП /о/ начело с Никола Петков и Кръстьо Пастухов черпят от различни кладенци - присъствието на СКК39 в България, условията за сключване на мирен договор

39 СКК - съюзна контролна комисия


 


 

 

 

със Съюзниците, моралната подкрепа на западните дипломати, тежката икономическа криза и жестокото обедняване на народа, масовата опора в селото, военните среди и интелигенцията. Най-голямата илюзия обаче е, че свободният западен свят няма да изостави народите на източна Европа в техния стремеж да опазят демократичните традиции в своите страни. Тогава никой не знае за Ялтенската цигарена кутия на Чърчил, решила съдбата на милиони хора. От днешна гледна точка можем само да се възхищаваме на мъжеството на тези политически мъже и да съжаляваме за напразната им саможертва. В името на огромната геополитическа лъжа погиват хиляди доблестни синове на нацията, но това е достойният човешки избор. За последен път българският човек отказва да бъде поробен и избира да бъде дете на Свободата. Преди поражението и половинвековното тоталатирно робство стоят две години - 1945 - 1947, в които са събрани последните изригвания на свободолюбив и борческа енергия, преди да бъде пречупен гръбнакът на българския народ. В това драматично, героично, трагично междувремие и междуцарствие се появява историческия и морален шанс за героя на настоящата публикация. Идва времето на Трифон Куневите

Камилчета

Те се появяват в "зеленото знаме"40 след излизането на БЗНС в опозиция. Във всеки брой на "Народно земеделско знаме", на първата страница долу вляво е мястото на рубриката "СИТНИ - ДРЕБНИ КАТО КАМИЛЧЕТА"41. Там всеки ден се печатат кратките фейлетонни скици на Тр. Кунев. Заглавието функционално залага на абсурда и обратната семантика между двете части на идиомната фраза. "Камилчетата" са нещо достатъчно едро и забележимо, за да им прилягат епитетите "ситни" и "дребни". Двете страни на идиома се взаимоизключват по мащаб, по типология и смисъл, но тъкмо в съчетаването на оксиморонните им значения се постига метафорична знаковост на фразата. Така сполучливо избрано и лесно запомнящо се, заглавието на рубриката подсказва, че в кратките фейлетонни късове става въпрос за големи, важни и същностни неща от живота на страната.

Уводните статии на Никола Петков, Йордан Ковачев, Асен Стамболийски и Трифон Куневата поредица представят лицето на вестника и го превръщат в борческа трибуна на демократичната опозиция, защитник на човешките права и безкомпромисен разобличител на отечественофронтовската демагогия. Старият мъдрец, поет и публицист самоотвержено се впуска в приключението, разби-

40 "Зеленото знаме" е в-к "Народно земеделско знаме" с ред. Никола Петков след  разцеплението на БЗНС през есента на 1945 г. на николапетковисти и оббовисти., за  разлика от  "черното знаме" на отцепниците на Ал. Оббов и Мих. Геновски, които напълно се приобщават към ОФ. За краткост в текста ще бъде обозначавано с НЗЗ.

41 За улеснение оттук нататък заглавието на рубриката ще бъде обозначавано с абревиатурата от първите букви СДКК

 


 

райки съдбовното значение на момента за бъднините на българската държава Във времето на своето сътворяване и публикация фейлетоните му нямат друга претенция, освен да отговорят на злобата на деня. Това определя уникалната им диспозиция в публичното пространство. Те са рожби на драматична обществена ситуация, в която остро се конфронтират два противоположни възгледа за властта, две различни идеологически и етиологически системи. Идейният сблъсък продуцира противоборство на обществени и личностни позиции, но също така се разиграва и като война на текстове в тогавашните медии. За интензитета и развоя на политическите процеси съществен принос има активната роля на публичните текстове и словото. Те не само са отразител на настроенията в обществото, но и силно им влияят в различни посоки. Налице е обратимост и дифузия между вторичната знакова система - фейлетони и статии - и външните социални контексти.

Опозиционната насоченост спрямо официалното статукво определя поле-мичната настройка на Тр. Куневите фейлетони - те винаги са отговор на актуален политически, икономически или морален въпрос, дават отпор на чуждо предизвикателство или самите те отправят предизвикателства. Темите им са разнопосочни, а полемичната им патетика е страстна защита на истината и остроумен присмех над лъжата. В жанрово-структурно отношение доминира конкретиката и факта, а формата и изразните подходи са предизвикани от случая. Жанровото диференциране определя част от произведенията в "СДКК" като чисти публицистични форми: малки полемически статии, имитации на дневници, дописки, писма и памфлети, постигащи своята цел чрез речевия жест, диалогични реплики или ефектна реторика. Повечето от текстовете обаче са в обсега на сатиричния жанр. В тях публицистичното идейно ядро се извежда индиректно, споено е с поетиката на анекдота, баснята и вица. Огромната популярност на "каммилчетата" в голяма степен се дължи на своеобразната "цитираща" стилистика. Политическата или нравствената идея се изговаря лаконично, с гъвкава разговорна фраза или иносказателно е скрита в остроумна фолклорна притча. Тр. Кунев умело борави с диалектното лексикално богатство и идиоматичните фигури на езика, използва широк спектър от фолклорни фрагменти - приказки, сентенции, пословици, алегорични сравнения. Неизчерпаем извор за сатиричната поетика в СДКК са ориенталските културни пластове, оттам са заимствани множество анекдотични сюжети и приказни мотиви с характерната им философска ирония, иносказателност, алегоричност. Образи, случки и максими от свещените книги също се съотнасят към безпощадната визия на новата българска реалност. В рубриката едновременно се чуват и резонират гласовете на балканските фолклорни хитреци Хитър Петър и Настрадин Ходжа, на шопските чешити Пижо и Пендо, на библейски пастири и световни културни герои, редом с речитативите и диалозите на авторските фейлетонни типове  (Гуньо Гъсков, Мада Мудрин, бае Вуче от Голямо Буче). Български, общокултурни и източни мотиви се преплитат в многогласово


 

красноречие, резолиращо екзотиката на нравите и менталната специфика на човека от балканския ареал. Злободневните теми и парещият политически въпрос приковават фейлетоните към мимезиса и темпоралната сегашност, но оригиналната архитектоника и разнообразието от стилови конфигурации ги извеждат в сферите на художествеността. Лишен от всяка самоцелност, наративният проект съчетава алегоричните фигури и фейлетонния образ с публицистичната рамка. Анекдотът, притчата, бяснята и пр. са елементите, чрез които авторът извежда поука, изцяло съотнесена със злободневната проблематика. Раздвижената структура, преливанията на разнородни стилове и фрагменти, народната мъдрост, вградена в ядрото на кратките жанрови форми са свръхдостатъчни условия за комуникативност с разнообразна читателска аудитория. По-важни обаче са ценностите, които авторът защитава - свобода, демокрация, национална независимост, частна собственост, човешки права, уважение на традицията и религията, свободни избори и законност, връщане на Търновската конституция.

В името на осветените от векове национални и цивилизационни идеали, Тр. Кунев влиза в словесни двубои с официозите "Работническо дело" и "Отечествен фронт" и със силните персони на деня, устремени към тотално заграбване на властта - Васил Коларов, Георги Димитров, Кимон Георгиев, Добри Терпешов, Стоян Костурков и Александър Оббов42, "модерният Юда" (Тр. К.), идеологическите мандарини Тодор Павлов, Димо Казасов и Вл. "Тупанчаров"43. Партийните клакьори и "литературни ковбои" (Тр. К.) Георги Караславов, Крум Кюлявков, Орлин Васлев и хамелионстващи нагаждачи като Венко Марковски също са сред публичните адресати на "зеленото" земеделско знаме в рубриките "СДКК" и "Всекиму заслуженото". Трифон Куневата публицистика е автентична хроника на събитията от онзи кризисен период - тя обхваща всички болезнени проблеми, политически действия и решения, идейни и личностни противостояния. Не по-зле от професионално политологическо изследване в произведенията му се разкрива държавническата философия на българина - разликата е в начина на изговаряне, в емоционалното открояване на позицията. Във всяко от тях е заложена презумпцията, че моментът е сюблимен и съдбовен за страната, затова в словесната битка се включва широка гама от изразни средства. Страстите и полемиките достигат онзи висок градус, когато опонентите вече не пестят остротите и злъчната ирония, обвиненията и квалификациите.

Най-напред авторът на "камилчетата" дава израз на отрезвяването и равносметката на демократичните партии в поредица от статии и фейлетони: "Пътят

42 Лидери на отцепилите се крила от Радикалдемократическата партия и БЗНС, които стават верни сателити на комунистите в ОФ.

43 Става дума за Владимир Топенчаров, преди 9. IX. 44 г. редактор в германофилския вестник "Дневник" с псевдоним Евтимов, а след тази дата назначен за директор по печата и редактор на в. Отечествен фронт. Вж. Статията "Още няколко едри приказки за дребни неща" в цит. съч.

 


 

на опозицията", "Кажи ми кажи, бедний народе", "Голата истина", "Съдебният пристав и бае Вуче", "Проста наглед, но дълбока философия", "Различията между тях и нас", "Историята узнава всичко" и мн. др. Печалните му констатации го отвеждат към историческа аналогия с мрачните Ботеви прозрения в "Зададе се облак тъмен", когато описва разединението и противоборствата в българското общество: "Омразата сви гнездо в бъдещето на България. Насилията на властника и усилията на подвластния влязоха в борба и тази борба донесе скръб и злощастие в българската земя"34. Тр. Кунев репродуцира лайтмотива на опозиционната журналистика, но той се потвърждава във всеки брой на "зеленото знаме" и с конкретни свидетелства. Другата основна тема в СДКК е за комунистическия терор и политическото насилие над другомислещия и над опозицията като цяло. Глас на протест и разобличение за концлагера "Росица", за всекидневните побоища, заплахи и тормоз над сдружените земеделци из цялата страна звучи всекидневно във фейлетоните: "Оръдията на Антон Югов", "Едно красноречиво писмо", "Една кратичка басня", "Те искат да бъдем непременно щастливи", "Кой приема отговорност за този позор?", "Долу клеветниците! Да живее правителството!", "Плевен-градът на славата и на позора", "Дон Кихот Български" и пр. Всяка от злободневните теми се учленява многократно в търсене на синтезиран изказ, докато се превръне в запомняща се афористична конструкция от рода на "Политически гатанки." За лагерите тя звучи така:"Много хора имаше, / де ги, кам ги - няма ги / що е това? - Поправителен концлагер."

Отстоявайки политиката на БЗНС /н. п. /и интересите на селото, рубриката СДКК дава отпор на апетитите на комунистите към земята и собствеността на българския селянин. За автора това е посегателство към най-святото в душевността на селяка - обичта към земята - и пречупване на вродените му добродетели и човешко достойнство. Той разобличава тази грабителска и демагогска политика, дълбоко чужда на психологията на народа ни, с омерзение осмива вероломството на управниците, които се стремят с насилие да го превърнат в "каша, удобна да се влее в чужд калъп." За него това са хора, дълбоко чужди на българското битие, фанатизирани "дервиши, " които повече от 20 години са живяли в чужди страни и затова нехаят за самобитните ценности и традиции на народа. ("Изявленията на г. Добри Терпешев", "Кооперативната вярност на Кумица лисица", "Басня за усърдното магаре", "Ако възкръснеше Стамболийски", "Какво не обича българският народ"и пр.)

Темата за насилствената колективизация на земята по примера на съветските колхози е една от най-болезнените в прозата на Тр. Кунев, появява се непрестанно в различни жанрови вариации. Особено красноречиви са диалозите в "Чиста сметка - добри приятели " и "Този и Онзи", където се очертава карти-

44 Кунев Трифон. "Историята узнава всичко. От Песни до Ситни дребни..." С. 1993 г., с. 393

 

 

 

ната на конфронтация между комунисти и земеделски труженици. Авторският глас се препокрива с гласа на селяка, публицистичният субект се скрива, а изреченото се възприема като позиция на селото, обобщеният образ е персонализиран чрез едноличен показателен деикт "Онзи": "Аз съм се хранил без колхози хиляда години - добър е Господ да храня и себе си и тебе още хиляда - без колхози" или "Слушай, злоправний хлапако - аз не чувствувам доброто ти, но ясно виждам шмайзери и насилие. От пиперка сладост и от шмайзер добро не може нито да се получи, нито да се очаква." Такива са простите и афористични отговори на "великия чичо" срещу грубите обиди и закани, отправяни от "Този", |който с насилие иска да преобърне живота и да унищожи традициите му. Може  дълго да се разсъждава дали в напрегнатата динамика на събитията, в разгара на политическите вражди и полемики, публицистичната проза само отразява и следва реалността, или напротив, допълнително я подклажда и генерира в нея нови напрежения. Но и двете антагонистични идейно-тематични насоки, позициите на отбрана или нападение, са адекватни проекции на опасните въртопи, в които се дави и умира гражданското общество в България през 1945-47 г.

Тр. Куневите фейлетони обрисуват негативния морален облик на новите управници - в битката за власт и надмощие изплува духовната нищета на комунистическия функционер, бил той върховният диктатор, регент, или редови кариерист, партиен апаратчик. Зад демагогията и кресливата патетика на доктринерската фразеология старият мъдрец сочи делата и чрез тях демаскира думите, зад които се крие властолюбие, алчност, користолюбие, кариеризъм. В голям брой статии, фейлетони и басни от СДКК на прицел са привилегиите, грандоманията, демагогските лъжи на комунистическите водачи, на новоизлюпените партийци и отцепниците-ренегати от старите партии. "Речта на г. Георги Димитров", "Какво се влачи след опозицията?", "Моралът на г. Васил Коларов", "Модерната съдба на вечния Юда", "Ако бях регент", "Политически аферисти от висок стил", "Имало е времена по-тежки, но толкова подли - никога", "Галерия на многоръките млекопитагощи", "Дочоулу и Гочоолу са вече проста работа", "Челядта на бай Ганя", "Внукът на бай Ганя тържествува", "Из дневника на Гуньо Гъсков", "Политически клакьори", "Новите парламентарни лъвове", "Какво не трябва да забравят големците", "Моралът на тоз, който иска да управлява", и др. експонират необятна карикатурна га лерия, мрачен паноптикум в който се подреждат чудовищата на диктаторския режим, застинали в ораторски пози и параноична изстъпленост. Тук е предречено и е провидяно всичко, което ще се стовари върху главата на народа ни в следващия половин век, съвсем вярно е портретувана и изложена на показ същността на тънката социална приелойка, окопала се във властта с помощта на съветския шмайзер и терора.;

Не е подозирал Тр. Кунев отмъстителността на властолюбивата сталинска креатура, за да си позволи да отговори на злобните закани против легалната 


 

опозиция по следния начин: "Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода. Кой я удари с нож в корема - за това друг път."45 Докато социалдемократите от в. "Свободен народ" все още виждат в бившите си съюзници "съвременните якобинци", то "Камиларят" им отнема честта на подобна историческа и идейна корелация, и надниква дълбоко в в скритата им мотивация, където разпознава не принципи и идеология, а нрава на паразита, вкопчен в привилегиите и келепира, произтичащи от властта. След документално-точните изобличения с имена и цифри, фейлетонистът им посвещава саркастична, но непреходна гатанка: "Накривило капа, / от три места лапа - що е това? - / активизиран партиец"46 Още тогава е посочил и влечението към самообо-жествяване и парвенюшката грандомания на управляващата върхушка - тези уж атеисти, щом се покажат някъде, започват да вият фабричните сирени, свикват се под строй френетични митинги. Сатиричният мотив в "Шуменските сирени и децата" се извежда от диалога като композиционен стожер - в доверителната интонация и непринудена размяна на реплики между автор и очевидец се постига множественост на впечатленията, а оттам на внушението, че комунистите са новите царе на държавата и налагат на народа идолопоклонство. Както всяко друго и това действие се санкционира чрез пословица, изречена сякаш не от автора, а от обикновения българин на улицата. Подобна техника за оценка на текущото е аналог на Алековата фейлетонна традиция от "Що значи народът ликува", още повече, че е налице и междутекстова връзка - сравнението със "салтанатите" на цар Фердинанд, далеч надхвърлени от противниците на монархията. Този похват на цитиране и аналогии - идейно-смислови, образни, текстуални - е основен за фейлетонната поетика на Тр. Кунев. По този път в неговите "камилчета" трайно се настанява един знаков образ за литературната класика - на Алековия герой бай Ганьо. Авторът извършва една наглед проста операция-трансформира национално-идентификационния индекс на образа в политико-идеологически. На композиционно и текстово равнище нещата също са пряко преносни и повторяеми - първо се цитират, а след това и перефразират репликите на бай Ганьо като се заменят оригиналите с понятия от съвременния политически лексикон. Особено ясно е изразен принципът на аналогиите във фейлетона "Внукът на бай Ганьо тържествува". Така вместо към чуждите круши, внуците на Алековия герой лакомо посягат към държавните служби. Внушението за тъждественост между популярния литературен тип и съвременната "челяд" фейлетонистът постига чрез привнасяне на образни и речеви инварианти, като инструменти на сатиричното изображение. Ето как изглежда моделът на перефразираните съответствия: "Я, служби ли? Много хубави служ-

45 Тр. Кунев. Какво се влачи след опозицията. СДКК. В: Цит. съч., с 375

46 Тр. Кунев. "Политически гатанки"; Моралът на тоз, който управлява. В: цит. съч., с 349 и с. 501

 


 

 

би! Я да видим мога ли да заема една, тъй както съм в Офето?" Строежът на фразата и нейната интонираност са достатъчни за възприемането й като обща идентификация за образните обекти в двата авторски текста. И новите ганьовски издънки носят келепирджийския нрав и нахалните маниери на своя предшественик, но имат по-мащабни цели - да обсебят цялата държава като зряла круша и да я превърнат в своя бащиния, както и го сториха. Аналогиите между обществената ситуация в края на 19 в. и средата на 20-я век, между героите на деня| тогава и сега, рефлектират в композирането на фейлетона /монолог или диалог/, на нивото на речта и синтактичната ритмика, при сравняване на характерите, на жестовете и целите на бай Ганьо и неговите наследници. Целта на автора е да покаже, че зад помпозните идеологически фрази и партизанската реторика се крият безогледен прагматизъм и примитивни инстинкти на властолюбие, алчност, егоизъм и користолюбие, които имат подобия в обществената практика и  нрави и в предишни времена. Неизчерпаемата мобилност на този социален и психологически тип - "тенджеролюбивия хитрец", както Тр. Кунев го нарича,  му помага да се нагоди към всяка "революционна" ситуация. В крайна сметка авторът не се отдалечава от семантиката на литературния първообраз, но я допълва и разширява, както в хоризонталните, така и във вертикалните й аспекти. В следващата историческа фаза, след нови 50 години, ще го срещнем в образа на яростен антикомунист и активист на противоположна политическа сила, но със същите апетити и с още по-рафинирани методи на грабежа. Героите на келепира се множат в исторически план, но остават все същите в психическо и етиологическо отношение - менят се само средствата, с които се домогват до голямата аванта. Фейлетоните на Тр. Кунев репродуцират литературното и социалното битие на Алековия герой в нова историческа модификация, но подчертават константното в новите, в предишните и в бъдещите му проявления. С второстепенно значение се оказва фактът, че в дадения момент Внуците са изгладнелите по планини и затвори комунистически партизани. Героят на българското лихо битие е носител на всеобщия модус в етнохарактерологията - а той е всепобеждаващата агресия на посредствеността, склонността към демагогия, стремежа да се живее лесно и наготово, не като се работи, а като законно се краде. Това доказва обективният прочит на Тр. Куневата проза, макар тя да си поставя много по-стеснени цели, продиктувани от конюнктурата на деня. Нейните надвремеви и надисторични съдържания, както и точните социо-психоложки наблюдения, типологически я съотнасят към корпуса от емблематични текстове на националната литература. Разпознаването на своето място в родната политическа традиция от страна на автора и себеполагането в контекста на националната култура (до Алеко и неговата класическа творба), също са аргумент в тази насока.

Без да бъдат пряко назовани, героите на СДКК се разпознават сами и силно засегнати, излизат на арената, готови за саморазправа с автора. Историята с


 

Алеко и неговия герой, портретувана от класика на карикатурата Илия Бешков, се повтаря във всичките й аспекти - литературни, политико-социални, личностни и събитийни. На 26. XII. 1945 г. Трфон Кунев получава призовка от прокурора при Софийски областен съд Шумков, с която се иска в срок от 10 дни авторът да представи доказателства за изнесеното във фейлетона "Челядта на бай Ганя Балкански". Отговорът е достоен за неговото перо и се появява в колоната на камилчетата със заглавие "Новогодишен поздрав до прокурорския паркет"47 След като отбива прокурорския ултиматум, авторът слага точка на темата за бай Ганьо с многозначна, афористично сгъстена мисъл: "Нашето дело с челядта на бай Ганя ще разглеждате Вие, а Вашето с нас - българският народ". За съжаление, оказва се пророк. И двата процеса се случват, но в диахронен исторически план.

Все още обаче не сме пребродили конкретиката на злободневната рубрика, предизвикала толкова силен обществен резонанс и предопределила съдбата на автора. Значението на "камилчетата" се засилва синхронно на усилията на легалната опозиция да предизвика обрат в политическата ситуация. Шансовете на демократичната общност рязко намаляват след подписването на Мирния договор на Съюзните сили с България (Париж, 10. II. 1947 г.). Това е краят на българската демокрация. Смазването и унищожението на опозиционните движения остава въпрос на време. В силно стесненото политическо пространство, в условията на психически тормоз и всекидневна физическа агресия, гласът на Трифон Кунев попива в отчаяните души на хората, защото остава един от малкото смели и свободни гласове в стъмняващите се хоризонти на българското битие. От страниците на своята колона писателят категорично изрича суровата истина за черните дни на терора: "Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на "свободата и демокрацията"48 Инсценираните съдебни процеси, вероломните убийства, арестите и изчезванията на хиляди хора, концлагерите, митингите и заканите срещу опозиционните организации, терора на купоните и мобилизационните повиквателни, извънредните закони, национализациите на имуществото и земята са отровните белези на тоталното поробване. Вестниците "Свободен народ" и "Народно земеделско знаме" викат с пълен глас против погазването на правата и развихрянето на тиранията в малката балканска страна, но техният вик на отчаяние заглъхва в страха, сковал българското общество и в себичността на западната дипломация. Затова обречената битка на българските хидалговци с могъщата сталинска хидра днес предизвиква още по-голям респект и възхищение. Дори не е за вярване, че е имало и такива люде сред българите в средата на века - неподкупни, смели,

47 В: Цит. съч., с. 436

48 Тр. Кунев. Оръдията на Антон Югов. В-к "Народно земеделско знаме", бр. 14, 22.1. 1946 г.


 

саможертвени, упорити, съпротивляващи се в името на дълга към Отечеството  и Свободата, каквито са лидерите на БЗНС /н. п. / и "Зеленото знаме" през 1945 - 1947 г., особено ако се съпоставят с днешните дребни лидероманчета на десетките земеделски съюзчета.

Камиларят

В своята рубрика Трифон Кунев води още една голяма битка - с колегите си по перо, наредили се от другата страна на барикадата - старите членове на комунистическата партия, писателите Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев, както и с новопокръстени млади поетически сили като Валери Меворах (Петров) и Христо Ганев (Колка), които с ентусиазъм участват в словесния двубой с несмиримия "стар реакционер" и "мракобесник". Тр. Кунев от своя страна ги нарича "златната орда на господин Крум Кюлявков", защото те вкупом, с колективна ярост на орда, се нахвърлят върху автора на "камилчетата", вбесени от издаването им в отделна книга (1946) и най-вече от краткия предговор със заглавие "Няколко разяснения от автора". В него се говори за отнемането на най-свещеното достояние на човека - свободата, за поробването на народа от чужди и свои, за ръбестия индивидуализъм на българина, който няма да позволи "да бъде превърнат в каша, удобна да се влее в калъп от политически и стопански фантазьори". Най-силно раздразнение обаче предизвиква последното изречение: "Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България. В атаката се включват най-напред корифеите на пролетарската реч Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев, Камен Зидаров, Борис Делчев и Тодор Павлов. Срещу кратките памфлети, басни, притчи и статийки на земеделския деец, те излизат с огромни писания на цели страници в официозните вестници "Отечествен фронт" и "Работническо дело". Не само обемът ги отличава, а също и стила, и емоционалната настройка. Срещу вра-зумителните, мъдри изречения на Тр. Кунев се изсипва неистова злоба, вместо неговите остроумни притчи и хаплива ирония противниците му изригват вулкан от обиди, закани, ругатни. Писанията на идеолозите на комунизма преливат от мътилката на уличната лексика, махленски клюки и войнствени интонации. Референциален за новата реалиетическа публицистика е текстът на Г. Караславов, озаглавен "Трифон Кунев без маска"49 Най-напред апологетът на натуралността изрежда как се облича, къде и какво яде и пие Тр. Кунев, с коя жена ходи на екскурзия, "с раница, натъпкана с провизии" и едва след това се заема с неговите текстове, по специално с двата предговора към книгите "Стихотворения" (1943) и СДКК (1946) Омразата се стоварва върху стария деец, заради опозиционната

49В-к "Отечествен фронт", бр. 666, 1. XI. 1946 г

 

му дейност, когато си "смъкнал маската "и преминал в лагера на "окървавената реакция и людоедския фашизъм".Тогава той станал "глашатай на цялата мрако-бесническа паплач", "модерен Тартюф-", "либералски бухал", "развратен фарисей", "стар либералски вълк" и пр. цветисти квалификации. Гневът на Караславов достига апогея си при фразата за "съпротивителното движение на българския народ". Кумлинация на нетърпимостта е вградена в жестова реплика, посредством която, редом със звученето и смисъла, може да се види и заканително размахан пръст. "Траен документ на съпротивителното движение! Няма съпротивително движение, подлецо! Съпротивителното движение

завърши работата си на 9. ЕХ. 1944 г. Сега има движение на борческия български народ за окончателно унищожение на хищническата кобургско-фашиска ограбваческа шайка." Цитатът е пример за аксиологичното мислене и говорене, признаващо само една, "единствена" истина, изключваща дебата като обществена и поведенческа норма. От днешна гледна точка Караславовата статия звучи смехотворно и кощунствено, ако си представим вградената в нея доктринерска визия, според която, целият народ като един е скочил да се бори за унищожението на една ограбваческа шайка, за да се настани на нейно място друга ограбваческа шайка. Горкият народец! И без борба шайките ще го яхат докато свят светува, защото с великото си търпение той сам си ги отглежда и създава. В същия дух са и нападките на Крум Кюлявков против Трифон Кунев и неговата рубрика. Пасквилът със заглавие "За едно брадато паленце" надминава Караславовите писания само по степен на озлобеност и вулгарност на изказа. Тези двама автори разкриват възможностите на пролетарския пищен арсенал от улични ругателства като оръжие за омаскаряване на идейните им врагове. Омразата на Кюлявков е провокирана от коментара на Тр. Кунев по повод реч на Георги Димитров в Народния театър, посветена на октомврийската революция, но насочена към предстоящите избори за Народно събрание и към подстрекателства против опозицията. Пролетарският поет се явява в качеството си на копиеносец на "вожда". Той се нахвърля върху автора на "камилчетата" с фрустиращи епитети и грозни инсуниации. Тр. Кунев в неговите уста е "кръгла нула", скудоумен нещастник", "паднало величие" и пр., а колоната СДКК е "смрадна воня от лъжи и умствена тъпота". Аргументите му за недосега-


 

 

емост на Г. Димитров са демонстрация на самоизговаряща се монистична со- фистика:' Но Георги Димитров затова е и Георги Димитров, защото на цял свят доказа, че знае кога и как да говори, кога и как да нанася удари и не е брадатото паленце - защитник на фашизма и реакцията, което ще го учи на акъл. Паленцето да си подвие още повече и без това доста свитата опашчииа."50 Цитатите разкриват не само интелектуалното ниво на засегнатите от СДКК, а и общата принизеност и остьрвеност на политическата атмосфера по това време. От нея вече са изключени диалогът и умереността, полемиката е пропаднала в ниските битови равнища, но не по вина на Тр. Кунев, на опозицията или "Народно земеделско знаме". Напротив, само в опозиционните вестници все още се поддържа изтъняващата нишка на демократичното мислене и говорене за България. На страниците на вестника се открояват идейните принципи на земеделските лидери, но и тяхното достойнство, доблест и човешка нравственост. Уводните статии на Никола Петков и произведенията на Тр. Кунев са образци на държавнически разум, мъдрост и овладяност на речта, посветена на кауза, която предварително е обречена от геополитическите и исторически обстоятелства. Дори на ръба на поражението и отчаянието, големите политически мъже успяват да съхранят професионалните и моралните си достойнства, като влизат в спора само с аргументи и доказателства, а отказват да слязат до пошлостта и скандала. Отговорите на Тр. Кунев на ругателствата в "На мама момчетата", "Защо ме ругае Георги Караславов" и "Псувните на господа другарите"подчертават духовното превъзходство и увереност в правотата на отстояваните позиции. Оценките му са точни и неопровержими, декларациите категорични, а фейлетонните образи - адекватни. В стегнатите рамки на тези текстове само с няколко щриха публицистът успява да разкрие политико-социалните причини на "омаскаряването", както и чисто човешката мотивация на хулителите си. В низките вибрации на наплевателския стил той разпознава оживелите герои на Достоевски от романа "Бесове", в истеричните нападки дочува заповедите на невидими, но добре познати господари, които насъкват "удобно изтегнатите пред изобилни ястия рунтави кучета - Мурджо и Караман". В не един от текстовете Мурджо и Караман се появяват с конкретни човешки имена - напр. Кр. Кюлявков и Орлин Василев - и вече са получили тлъстия кокал като награда за верността и яростния лай - национализираните буржоазни вилички в Банкя и Чамкория на осъдените от т. н. народен съд сега са в техни ръце. Гневът на противниците за Трифон Кунев е най-доброто потвърждение за правдата, чийто глас звучи в СДКК. Затова още по-смело и по-високо заявява това, което вбесява враговете му: "България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не

50В-к "Отечествен фронт", бр. 369, 13. XI. 1945 г.


 

е."51 Докато обидите и агресивните интонации на глашатаите на властта документират безсилието на една морално уязвима позиция. Затова Тр. Кунев им напомня, че "дивият език който употребяват великовластниците в печатната и словесната си борба буди не отвращение, а презрително съжаление."52 В светлината на тази етична и речева снизеност, бликаща от цитираните заглавия в комунистическите официози е трудно да се говори за "лява интелигенция", за писатели и поети като майстори на изящното слово. Написаното от тях против свободата на съвестта, против личността и демокрацията може да се дефинира като всичко друго, но не и като творчество, то е антитворческо в дълбоката си същина. Безапелационното отричане и подтискане на различното мнение и на другата позиция, силовото налагане на еднаквост в мислене, в начин на живот и поведение, подготвя умствената леност, нравственото разтление и упадъка на съзидателната мотивация в обществената психика. Политиката е изместила съзнанието за "мисия", за естетика и морал в публичното поведение и в журналистическите изяви на партийните писатели. Те сляпо обслужват интересите на властта, без да се замислят, че всяко написано изречение се превръща в документ на историята - камък, хвърлен освен по противника, но и по престижа на званието писател и върху лицето на народността. Философията на тяхната обществена роля е опростена и догматична и е изразена по тъждествен начин от Орлин Василев, още в заглавието на негова статия, посветена на опозиционните вестници и на Тр. Кунев. То еднозначно сумира емоционалните и социални мотиви на словесните баталии: "Нашата омраза е силна, дълбока, кръвна".53 Челиченият кънтеж на публицистичния език от периодите, когато българинът се бори за власт е семиотичен белег, обозначаващ не само конкретната ситуация, но и много по-обемни психологически пластове. Езикът е проглед в сенчестите полета на националната душевност и доказва може би, че изначално сме закърмени с несъзнавания феномен на ирационална "кръвна омраза" и тя ни копае гроба като народ и държава.

Актуалните теми на Трифон Куневата журналистическа проза са разнообразни, свързани с предстоящи и вече отминали събития на политическата борба между ОФ и обединената опозиция. Не може да се отрази всяка от тях, но главните насоки са няколко - да разкрие истината за съпротивата на демократичната общност, обвинена от противниците й, че е предателска, продажна, "махзарджийска", реакционна, фашистка, затворническа, подготвяща гражданска война и пр. Широко застъпена е също темата за съдбата на Македония. Това е болезненият национален въпрос, пред който българското общество се изправя за пореден път в своята история. Но след 9. IX. 1944 ценностите са преобърнати с главата надолу, всичко е с обратен знак - националният идеал за обединеното Отечество е отречен и поруган от новата

51 "Защо ме ругае Георги Караславов. В цит. съч., с. 475

52 Пак там.

53 В-к Отечествен фронт, бр. 390, 1945 г.


 

 



 

власт в услуга на съветската имперска политика. Патриотизмът се е превърнал в "реакционен веллкобългарски шовинизъм" и всяка помисъл и чувство на любов към изконните македонски краища на България се счита за държавно престъпление. Въпреки това "Народно Земеделско Знаме" неуморно ратува за българската кауза в Македония и разобличава денационализаторския дух на външната ОФ политика. В битката се включва и колоната СДКК с поредица от заглавия: "Ситните поезии на един дребен поет", "Венето хубава, защо си толкоз глупава", "Краят на един спор" и др. На полето на "македонската" тематика авторът на "камилчетата" влиза в двубой с още един могъщ противник - регентът Тодор Павлов. Навлича си омразата на овластения фанатик, заради най-смайващото бездарие, каквото някога се е появявало в родната литература - известния Венко Марковски, чиито луксозни, тежки като тухли, томове с нелепици десетки години се издаваха, за да се претопяват тутакси. Политико-етническият хамелион и виден графоман обаче е любимец на регента-философ. Той е автор на предговора към патетичното недоразумение "Орлицата", в който се величаят нескопосните творения, бомбастично сравнени с "героичните Бетовенови симфонии" и се твърди, че били нещо "знаменито" и наистина рядко в "историята на нашата литература със своята "100% партийност и 100% художественост".54 Трифон Кунев прекъсва смехотворните хвалебствия като изважда на показ антибългарските по съдържание и уродливи откъм поетичност халюцинации на "македонския краснописец". Измежду тези "знаменити" съчинения Тр. Кунев изважда паметни цитати, надъхани единствено с ненавист към българското и с коронно бездарие. Ето няколко стиха от "гениалните" графомански симфонии на Марковски:

Войници изрод българи

по кръф и зверство бирени,

пратени в Македониа

децата во утробите

майкини да ги пропищат,

довчера клали в Септември

денеска в кръф я баняат

несрекенья Македониа

Това е конкретният повод, но главна тема на полемиката е спорът за отроди-телската политиката на управниците спрямо Македония. Тук се усеща голямата болка на твореца от злокобния обрат на историята, мъката му от пропадането на 70 годишни национални стремления, жертви и борби за освобождение на земите, откъснати от българската гръд. В отговор на скверните хули и клеветническите измислици на Марковски и неговите покровители, Тр. Кунев припомня светлите имена и родолюбивите дела на възрожденците от Македония, изправя


 

отново великите сенки на отец Паисий, братя Миладинови, Григор Пърличев и преадресира пламтящите слова на Хилендареца към съвременнните "неразумни юроди". В тези полемични материали изчезват хуморът и хапливата ирония. Думите на Кунев се стоварват тежко и плющят камшично върху съвестите на политиканстващите родоотстъпници, сякаш в тях са нагнетени сълзите на хилядите мъченици, прогонени от родните огнища, на безбройните македонски майки, загубили чедата си заради българското име и свободата на Македония. "Ако това вие наричате реакционерство, реакционери са всички, които говорят свещения български език, а те живеят от Дунав до Бялото море, от черноморските брегове до албанските граници и от изворите на Вардар в Шар планина до солунските места. Това не се нарича "великобългарски шовинизъм, господа недобросъвестници, а е само чиста истина, върху която се издига храмът на българската народна душа"55 - провиква се писателят, но какво от това. Болката по Македония е храмът на българската душа, но не и за душата на безродниците с техните бълнувания за македонска нация и език. Отговорът им също тъй е инфантилен и жалък. Соцакадемикът не остава по-назад от съмишлениците си в изобретяването на ругателна стилистика - срещу тревожните въпроси на Тр. Кунев той излиза с високомерието на властник, вместо исторически или етнографски аргументи, сипе закаи и прозвища. Единственото, с което може да бъде запомнен от този спор са злоните квалификации, опредлящи Тр. Кунев освен като "голям реакционер" и като"нещастен водител на зелените камили". Последното е своего рода визуализация на фигурата на големия патриот и лично на мен ми послужи като отправна графична и семантична емблема към подзаглавията в текста.

Както е видно от старата преса и от спомени на свидетели, фейлетоните от "Ситни дребни като като камилчета" се превръщат в "бетселъра" на тогавашната журналистика. Те предизвикват яростта на комунистическата върхушка и нейните подгласници сред писателското съсловие, събуждат първичните реакции на фанатизираната орпсова тълпа, но достигат твърде лесно и до сърцето на селяка от далечната паланка. С настървение ги четат враговете, а цялата опозиционна прислойка ги очаква с нетърпение и удовлетворение. Няма равнодушни към "камилчетата" в нажежената до взрив атмосфера през 1946-47 г.56 Не за първи път Трифон Кунев превръща словото в средство на политиката, но сега е попаднал във врящия казан на исторически и идеологически двубой и отново е стъпил на онази "кота", която ще му донесе освен слава и страдания. Името на неговата Голгота е идиоматичното, хумористично-метафорично название на фейлетонната поредица, с което се обозначава самобитното му присъствие

 

 


 

54 Ф. Грозданов. (Т. Павлов) Едрите глупости на един голям реакционер. В-к Отечествен фронт, бр. 451 1946 г


 

55 Тр. Кунев. Венето хубава, защо си толкоз глупава. В цит. съч., с. 490

56 Вж. Йосиф Каменов. Творчеството на Тр. Кунев и образите на неговото възприемане. В: От "Песни" до СДКК", С. 1993 г., с. 569-584

обществения живот и в литературната история. Нито "Песни", нито "Хризантеми", а "Ситни дребни като камилчета" му запазват незаличимо място в литературния пантеон. Освен като боец на обществената арена, в тази рубрика той се проявява като будител и прорицател, зовящ за борба, за справедливост и човешки права. Невъзможно е фейлетонното му творчество да се разглежда в херменевтичен план, изолирано от биографския и историко-политическия контекст на епохата - то е органична изява на духа и на "ръбестия индивидуализъм "на този бележит българин и е еманация на обществените вълнения в годините, когато се решава съдбата на държавата. "Камилчетата" са творческия феномен, който обуславя горчивия жребий на писателя, с него са свързани патилата му от 1945 г. до смъртта му през 1954 г., затова ще бъде запомнен именно като "Камиларя".

Много скоро на огнева линия срещу него излиза и младата комунистическа генерация. В току-що излюпения през м. II. 1946 г. в-к "Стършел" в рубриката "Няма лабаво"57 започва да тече сериен стихотворен комикс със заглавие "Приключенията на Трифонсон и неговия котарак Дундак",58 който завършва в бр. 55 като "Трифон Загазан". Тук въодушевено навлизат в кариерата млади литературни сили и художници-карикатуристи - Павел Вежинов, Богомил Райнов, Атанас Душков, Валери Меворах-Петров, Крум Пенев-Крупен, Веселин Андреев, Христо Ганев - Колька, Ганчо Краев и Челкаш, а художници-карикатуристи са Борис Ангелушев, Стоян Венев, Марко Бехар, Карандаш. Своите таланти и кипяща енергия те поставят в нозете на Партията и нейния вожд, възпян в бр. 12 като "Баш юнак" и "Гьорги Светеца". Ето едно от лакейските стихчета, които му посвещават добрите момчета от в. "Стършел: "Към светеца, към дъждеца /всички гледат и се смеят/ само - смачкан под копитата в опозиция е змеят/" Пълен антагонист на "Гьорги храбреца" според "Стършел"е мразеният от вожда "Трифонсон". Даже той самият е кръстникът на пейоративната наставка. Автори на текстовете в комикса са Христо Ганев (Колка) и Валери Петров (Васка П.), а рисунките са на карикатурист с псевдоним "Нервозни". В игриви хумористични строфи и в смешни пози те рисуват отрицателен герой, в който са събрани всички човешки пороци. "Трифонсон" е дискредитиран като пяница, сладострастник, надут балон и пр. Битието му в очите на "стършелите" е низ от трагикомични ситуации - вечно пада в гьол или яма с вар, сънува министерски кресла или направо си е "сукин син", чието място е зад решетките на централния затвор, (бр. 9). Не може да се отрече сръчността на хумористите, взели на прицел стария писател. За разлика от своите учители те се включват в битката на малко по-високо, но доста по-ефективно ниво - политическата поръчка е изпълнена в художествена форма, в сръчни рими и остроумни сюжетни приключения с ко-

 

 

 

57 Според мен е лингвистичен денотат на казармената дисциплина на диктатурата.

58Приключенията на Трифонсон и неговия котарак Дундак. В. "Стършел, бр. З, 1 март 1946 г.


 

мично дегизирани персонажи. Ето един от куплетите, в който шеговито се глу-

мят над земеделския лидер и творец:

Стършел шарен, я кажи -

кой ми храчи днес лъжи?

Кой в редакция една

дръзко обявил война?

Кой народните лози

искал пак да порази?

С лозе не върви шега,

Няма лабаво сега!

а тогава щрака - щрак -

зад ключалка в пълен мрак!

Политическият комикс на в. "Стършел" разчита на хумористичното окари-катуряване, на забавата и интригата и по-малко на афектациите, с които се отличават публицистичните опуси на старата комунистическа гвардия. От пръв поглед проличава, че авторите са хора на изкуството, които съчетават идеологическата задача с амбиции за изява, че са водени не от лична мъст или сляп фанатизъм, а обслужват силните на деня. Тяхната младост, талант и артистизъм за съжаление нямат друг избор, освен да се бракосъчетаят с Партията с главно П, особено когато тя е заграбила цялата власт. Творческите им амбиции и конформистка нагласа ги изправят срещу стария труженик, сам опитал перото си върху дузини политически опоненти в споменатите "Конски евангелия". Историята пак си прави шега, преобръщайки ролите на участниците в поредния политическия спектакъл. Сега Трифон Кунев е в позицията на атакувания, самотен воин на полето на публицистиката, единствено сатирично острие на опозиционните кръгове. Дошло е време да му платят със същата монета, когато се оказва в подобна ситуация, както дейците и депутатите, съдени през 1944-45 г. Оказва се, че езиците на българската публичност не се променят и не отчитат различията на обектите - "класови врагове" или бивши партньори. Те са изцяло детерминирани от фанатизма и крайностите на непреходния сталинов лозунг: "Който не е с нас е против нас." Само той идеално пасва на българската политическа реалност, непознаваща толерантност и търпимост към различното мнение, възгледи и поведение. Единственият достоен отговор за стария политик, преминал през всички клопки, рискове и увлечения на тази обществена сфера, е да запази моралното си превъзходство, да отиграе отношение на пренебрежение и снизхождение към новите рицари на сатирата. Това го предпазва от сриване до равнището на опонентите - в нито един от своите фейлетони, басни, статии от този период не допуска злорадство, ругатня, клевета. Това е причината, поради която фейлетоните от "СДКК" днес имат шанса да се преврънат в документ на историята, а техният автор да заеме място сред малцината писатели, въплътили съвестта на българското общество през един от най-мрачните периоди на наци-


 

оналното съществуване. Друг е въпросът, че тази позиция се оказва губеща близката перспектива. Трифон Кунев и другарите му оставят костите си на страшната кота на свободата и съвестта, сразени не от пиперливите стихчета и откровените ругатни на страниците на комунистическия печат, нито от хулиганските побоища, а от собствената си доблест и морал, от своята апостолека неотстъпчивост и вяра в идеалите на живота си. Но именно в това се разкрива смисъла на техния морален подвиг - в себеотстояването и духовната посветеност пред суровите изпитания, които им поднасят годините на съпротива, отчаяние и саможертва.

Изглежда, че угрозата и надвисващата опасност за живота на опозиционните лидери, за съдбата на народа и за независимостта на българската държава изострят съзнанието за историческа мисия и жертвеност на хората, одързостили се да се възправят срещу вилнеещата тирания. Затова комиксът на "Стършел" и скечовите куплети едва - едва привличат вниманието на Камиларя и съвсем слабо го засягат. Той отговаря на стършелските ужилвалия с кратичка притча, озаглавена "Приключенията на зайчето Меворах", но тя не е толкова отговор, колкото израз на насмешка и пренебрежение към досадното бръмчене около библейската му брада. С артистична ирония съполага името Валери Меворах с прочути съименници - Валери Брюсов, Пол Валери, показвайки по този начин световната неизвестност на тормозещия го "талант". Отдава му дължимото по пътя на алегорията, вложена в басня за заканите на разсърденото зайче към Гората и в нейният отговор. "Нито съм те чула какво си казал одеве, нито кога си излизал, ни кога си влизал, нито пък ми трябва да се помиряваме: моята работа е горска, твоята заешка.." Ироничният ефект в цитата има за цел да изрази представа за несъизмеримост на каузи и имена, изключваща възможността да бъдат дори опоненти: "Та кой Валери беше? Брюсов? / - Не, не, Меворах. I - Е, нека е жив на майка си и баща си! - това е снизходителната Тр. Кунева преценка за тогавашната значимост на поръчковия стихоплет. Е, жив е и доживя награди и почести, не само от тоталитарния режим, но и от демократския. За разлика от "нещастния водител на зелените камили", чиято единствена награда за многодетните борби и страдания са мрачните килии на Централния софийски затвор и на Сливенския. Едва ли някогашният автор на скечове във "Стършел", днешният благодушен стар човек и талантлив поет се сеща за "реакционерите" от далечното минало със скритите им "топчета басма", с техните концлагеристки и затворнически одисеи и забравени гробове. Мерките сега са други, реципрочно обратни на тогавашните, сега вместо басмата са на мода тайни куфарчета с милионни кредитчета, мафиотските банки, холдинги, фирмички, издателства и пр., а ги притежават тези, чиито предци някога яростно нападаха "реакционерите". Този стар сюжет навежда на тъжни народоведски размисли - едва ли има друга страна и нация, в която интелигенцията да е така полярно разединена и враждебна помежду си, когато настъпят

 

 

 

 

 

 

поредните политико-социални катаклизми. Едва ли другаде по света един поет може да подбужда или ехидства над затворническата участ на друг творец, а още по малко, когато става въпрос за масовото убийство на 1. II. 1945 г. или за масовото унищожение на опозиционните дейци през 1947 г. Не може и да става дума за солидарност, за висше интелектуално самосъзнание, за нравствена мисия на българските писатели. Техният манталитет на съобщност завинаги си остава първичен и еснафски, защото не е надмогнал могъщия импулс на инстинктите, защото неизменно остава слугинаж на властта, винаги готов да се боричка за благините от нейната трапеза. В по-ново време Станислав Стратиев, се тюхкаше, че не сме случили на поробители, ако мога да го перефразирам, бих казала, че българският народ преди всичко не е случил на интелигенция за разлика от руснаците, поляците и чехите например. Тази горчива равносметка не е ограничена темпорално - исторически, нито е субективно обусловена, тя е терзаела духа на Ботев, Пенчо Славейков, Димитър Талев, над нея се коси и Трифон Кунев още през 1936 г., когато написва статията "Ще ни прости ли той тежкия грях". Там е изрекъл тежки, укорни думи на самоприсъда и присъда над родните интелигентски съсловия, "учените хора на нашата земя", (Тр. К.), които според него са виновни пред народа и пред Отечеството за нещастните му съдбини, защото не са изпълнили подобаващо своя водачески духовен дълг. Между тях споменава и писателите и ето с каква констатация: "Това е огромният грях на българските писатели, които трябваше, въпреки всичко, да стоят начело на народа си, готови всяка минута да приемат горчивите чаши на днешния ден в името на утрешното добро на България." Но като обвинява "същинската, а не квазиинтелигенцията", Трифон Кунев мисли най-напред за себе си -първо забива острието в собственото си сърце и самочувствие: "Защо казах всичките тия горчиви думи? За да укоря ли някого? - и себе си укорявах. За да огорча ли някого? - Себе си най-много, може би, огорчих." Това е моралният акт - редове на самоукора и съвестта, на болката и обета, които не трябва да изчезват нито за миг от съзнанието на онези, които себе си броят за интелигенция.

ОТМЪЩЕНИЕТО НА КАМИЛЧЕТАТА

Уязвените опоненти на Тр. Кунев и техните скрити диригенти, засегнати най-вече от това, че не могат да надвият в словесните двубои майстора на полемиката и фейлетона, не се задоволяват само със закани и хуморески. Много скоро минават от думи към дела, но за черната работа използват чужди ръце-на лумпенскатата тълпа. В-к "Работническо дело" съобщава на 12. XI. 1945 г. за първия инцидент срещу Никола Петков и Трифон Кунев59 - на излизане от Алианс Франсез двамата са нападнати от освирепяла тълпа, която с викове и удари ги съпътства по цялата улица "Раковски" и народната милиция така и не успявала

 

59 Един инцидент с Никола Петков и Трифон Кунев. в. Раб. Дело, 12.VІ. бр. 356, 1946 г.


 

да спре разгневеното множество. Мяркали се наоколо и "случайно минаващи отговорни лица от МВР". Щом това е написано в официоза на компартията коментарът излишен, ясно е кой е организатор на разправата - Асен Стамболийски я нарича "ордата на Антон Югов"60, макар тя да е дегизирана всеки път различно - веднъж като "възмутени граждани", втори път като възмутени печатари от ОРПС, трети път като въоръжени депутати в НС. Вторият побой над Трифон Кунев е на 8 юни 1946 г., в разгара на политическите страсти и журналистическите прения между управляващото ОФ и опозицията. Тогава десетина човека нахлуват в редакцията на "Народно земеделско знаме" и му нанасят жесток побой. Биячите се представят за печатарски работници от уж синдикалната организация ОРПС, но ето какви са техните закани по време на юмручната разправа: "Иди след това и пиши пак "Ситни дребни камилчета"; Ако кажеш някому за тоя бой, ще бъдеш убит..."; Ти заслужаваш куршум, ама това засега стига..." и др. подобни сентенции". Това са свидетелства на Трифон Кунев в писмо до Регентите61. След като описва инцидента, заявява, че физическите болки са нищо "пред ония болки, които измъчват сърцето ми като виждам колко много побои, тормози, арести и злодеяния се извършват по селата и градовете на цяла България над онези българи, които са наречени "злостни опозиционери" и ги приканва да спрат с всички мерки "тия злодеяния в хубавата ни страна".

По същия повод отправя писмо62, и до Людмил Стоянов, председател на Съюза на българските писатели, като призовава да бъде защитено достойнството и свободата на писателя изобщо с публичен протест срещу насилието над най-стария член, основател и бивш председател на Съюза. Гласът му остава глас в пустиня, защото още през януари с. г. бившите му съдеятели го обявяват и за "бивш писател". За сметка на това двата протеста се озовават в службите на Държавна сигурност, където се намират и сега. Сведения за побоя постъпват и от други източници, събрани са в секретното досие. Докладват доносниците, които го посещават в дома му в качеството на приятели, съмишленици, съчувственици и роднини, в случая това са "Румяна", "Никола" и "Вуйчо". Пред никой от тях пребитият писател не се оплаква, а напротив, дори се радва, че е споделил страданията на стотиците редови земеделци от страната, малтретирани от комунистическите шайки. Подробно описва посещението и разговора си с него агентът "Вуйчо": "На 19-ти, към 16 ч. отидохме в дома на Трифон Кунев. На въпросите, зададени от Мара Пондева, как е и какво прави, Кунев отговори: затвориха ме и ми нанесоха страшен зверски побой. Но аз не им се сърдя,

 

 

60 Народно земеделско знаме, бр. 14, 22.І. 1946 г.

61До господа регентите на България. Писмо на Тр. Кунев. Архив на МВР, Досие на Тр. Кунев, л. 79

62 Съобщение от Тр. Кунев, член-основател на Съюза, Архив на МВР, ф. 3, оп. 2, а.е. 212, л. 78

 

 

 

 

 

 

зашото те сами са зверове. Ще дойде ден, когато ще ни свалят шапки, но ние на тях никога няма да им сваляме шапки.63 Така ушите, които слухтят за оплаквания и вопли на пребит стар човек, за признаци на уплаха и сломяване, чуват думи, които най-малко са очаквали - на достойно поведение и непреклонен дух, издаващи школовката на стария воин, минал през многобройни фронтове и премеждия.

През март 1946 г. Тр. Кунев издава част от фейлетоните в самостоятелно издание със същото заглавие. Новото в съдържанието е споменатия вече предговор "Няколко разяснения от авгора". Той има тежки последствия за същия. Оказва се, че редовен читател на "камилчетата" е самият върховен вожд. Силно разярен от предговора и от авторското мнение, че книжката остава като "документ за съпротивителното движение на българския народ", Геогри Димитров на свой ред се включва в хора на публичното обругаване и в реч пред пернишките миньори напада автора на омразните фейлетони. Била му е необходима трибуна, за да посочи с пръст и да заклейми с гнева си дръзкия "Трифонсон", както присмехулно - ядно го назовава. Тогава отправя опасно обвинение към писателя -свързва го с "реакционните сили" - "легионери, македонстващи терористи, реакционни офицери, всевъзможни спекуланти и други зловредни елементи". В обичайната идеологическа реторика се промъкват инсинуации за престъпление, след като заявявя, че "той се е изпуснал открито да каже това, което лежи на неговата черна душа. Какво е това съпротивително движение, против кого е то? То е против народа и народната власт, от страна на тези, които трябва да отидат в архива на историята, защото са ненужни и вредни."64 Трифон Кунев, вместо да се свие под гнева на гръмовержеца, повторно го предизвиква - отпечатва злополучния предговор и в бр. 100 на "зеленото знаме" от 5 юни, опитвайки се да се защити от нападките, че е терорист, легионер, конспиратор с черна душа. Накрая завършва с рицарско предизвикателство като се равнопоставя на една нога с могъщия коминтерновски функционер: "ГГеорги Димитров днес е всесилен в България. Аз съм само един опозиционер. Но в нашия лагер, в който трябва да се вложи само достойнство и нищо друго - силата не играе никаква роля; също както някога в Лайпциг, когато г. Димитров намери крилати думи, за да ги каже на всесилния Гьоринг."65 Това прелива чашата - да сравнява предговора си с "крилатите думи" на лайпцигския герой, е нахалство в очите на самодържеца! Има обаче кой да се отзове на диктаторското внушение. Заместник главният прокурор при Софийски областен съд светкавично привежда намека в действие. Четири дни след появата на брой 100, на 10 юни, върху текста в самия вестник, е нахвърляна прокурорската заповед:"Бързо!

 

 

 

63 Пак там, л. 74

64НЗЗ, бр. 100, 5 юни 1946 г. Тр. Кунев. Едно разяснение.

65 Пак там.


 

Директор на Народната милиция. Държавна сигурност да произведе дознание относно статията "Едно разяснение" от Трифон Кунев ведно с книгата "Ситни дребни като камилчета" с оглед чл. 7, алинея II от Закона за защита на народната власт. Да се задържи автора на статията до свършване на дознанието. 10. VI. 1946 г. Зам. прокурор Младен Великов."66 Поразителна е бързината на санкцията. Който не вярва, би могъл да види в досието заповедта, нахвърляна направо върху вестникарската публикация. Гледката е впечатляваща, симптоматична визия на вихрещата се репресия над всеки свободно мислещ ум - в диагонален надпис, с червеното мастило, с едър остър почерк, демонстрация на гняв и власт. Ненавистта също има графологичен образ. В своята безконтролност и сервилност пред диктатора, магистратът е убеден, че нароченият враг не заслужава церемонии и процедури, освен една - да бъде "обезвреден", колкото може по-бързо, да му бъде запушена най-сетне устата. След всички словесни и физически изстъпления, "Системата" взема нещата в свои ръце, след като с нито една от досегашните мерки не е успяла да усмири Камиларя.

Със заповед № 5286 от 11. VI. прокуроският надзор на Софийски областен съд67, нарежда "да се извърши дознание относно статията "Едно разяснение" с оглед чл. 7, ал. II от ЗЗНВ и да се задържи автора на статията". Тр. Кунев е арестуван на 21 юни 1946 г. За трети път в досието му се появява "Арестантско поверително"68. Върху същата служебната бланка прокурорът постановява: "Привличам като обвиняем по чл. 7. ал. II от ЗЗНВ Трифон Кунев Бояджиев от София. Мярка за неотклонение, задържане под стража. Да се изготви постановление. 21. VI. 1946 г." с подпис на същия М. Великов. Тези репресивни заповеди, застъпващи се една върху друга, написани от различни инстанции, върху една и съща служебна бланка, показват не само нетърпението, но и законовия произвол на властниците.

Оттук нататък, в рамките на повече от четири месеца, писателят е затворник в Софийския затвор и същевременно тече съдебна процедура. За кой ли път в историята на България се извършва съдебна разправа със свободата на мисълта и словото. А какви крокодилски сълзи лееха в протежение на половин век, затова, че Гео Милев е бил съден заради поемата "Септември", като подличко скриваха собствените си подобострастия и деяния. Съдебният процес над Трифон Кунев е нагъл фарс, целящ да узакони безпардонното насилие над омразен политически противник. Следват протоколи за разпит с писмени показания на Тр.

66 Досие на Тр. Кунев. Архив на МВР, ф. З, оп. 2, а. е. 212

67 Досие ня Тр. Кунев, арх. на МВР папка 4609, л. 96

68 №3293,21. VI. 1946г. /Пак там, л. 95, Текстът гласи: "Г-н Прокурор тук приложено Ви представяме преписката по дознанието на ТР. Кунев от София, надлежно извършено по Ваше разпореждане. Приложение: Дознанието, заедно с лицето Трифон Кунев. Началник отделение "В": Васил М. Живков.


 

Кунев, т. н. Дознание, което ще бъде публикувано в приложение. В обемистото досие се намират всички материали по делото - призовки, карта за обвиняемото лице с биографични данни, обвинителни актове и постановления, съдебни протоколи, свидетелски показания и писмени отговори на подсъдимия и защитата. Тр. Кунев е обвинен по 6 наказателни члена от ЗЗНВ69 и НЗ въз основа на Предговора и статията, откъдето са извлечени обвинителните мотиви. Цитирането на най-главните от тях е необходимо поради много причини, а най-важната е да се види страхът на управляващите от истината, изречена в инкриминираните текстове: ето как кратките редове са претълкувани, за да се вмъкнат в обвинителен ракурс.

1. "Обвиняемият умишлено нарича провежданата реформаторска дейност от законната власт "Обезличаване и поробване "с цел да създаде смущения в народа.

2. "Безспорно с тези си слова ("политически и стопански фантазьори" -б. м.) обвиняемият визира челниците на управлението в лицето на нашите министри, разгласявайки неверни съобщения с обидно съдържание, които са от естество да създадат недоверие към властта и нашите върховни органи.

3. "Обвиняемият в същата статия подканва своите фашистки съмишленици да се влеят в неговото съпротивително движение, което не закъснява да се прояви в различни саботажни действия, нападения над милиционери и други органи на властта, терористични горянски групи, връх на които бяха и миналите два процеса на съратника на обвиняемия Кръстьо Пастухов и този на Геметовци, които открито създават въоръжени групи. Това негово подканване към съпротива, която в никой случай не може да бъде "гандист-ка" намери отражение във фашистките среди, прикрили се в редовете на родната войска, където се създаде терористичната организация "Цар Крум", изправена днес през съда. Ето какво е съпротивителното движение, което подбужда да се създаде обвиняемия и което се визира в инкриминирания предговор и в статията с този обвинителен акт.

4. Подсъдимият несъмнено цели събарянето, подравянето и отслабването на законно установената власт и то чрез съпротивителна сила, изразена в терористични действия, следователно тази му дейност не може да не обхване и изискваните елементи на законния състав на чл. 5 от ЗЗНВ."10.

Инкриминират се и 16 фейлетона от СДКК - следва списък със заглавия и коментари на съдържанието, синхронни на обвиненията.

Прокурорът определя като свидетели на обвинението двама от заклетите врагове на Тр. Кунев - Георги Караславов и Крум Кюлявков. Дотук интерпретацията е потресаваща. В очите на страха и лъжата "камилчетата" реално се

69 Закон за защита на народната власт, приет от Министерски съвет на 26.1. 1945 г.

70 Папка на II съд № 4609, л. 2. -4, Обвинителен акт по преписка № 15266/ 46 г. на прокурорски надзор при Софийски областен съд. 17 юли 1946 г. Архив на МВР.


 

превръщат в едри "камилища", а комунистическата нетърпимост е в състояние да обеси човека заради едно изречение само. В никаква логика не се побира твърдението, че това прословуто изречение за съпротивителното движение е могло само за 20-на дни след появата си да организира из цялата страна горянски групи, заговори във войската, въоръжени действия за отслабване и събаряне на властта. Ролята на предговора към книжката СДКК се хиперболизра до такава абсурдна степен, че да се окачестви не само като идейна програма, но и като практическо ръководство за въоръжен заговор. Върху автора се стоварват реалните и мнимите вини на цялата опозиция, но най-вече цинизма на властващите, които търсят аргументи за скалъпените съдебни процеси и в най-невинното писание, използвайки искреността на един творец. Какво от изреченото в краткия текст може да се квалифицира като "терористични действия" не става ясно, но не е и необходимо. Процесът е политически и поръчков, обслужващ много по-голяма цел от тая, която публично се афишира - да се разгроми и унищожи демократичната опозиция, окончателно да се наложи еднопартийната и еднолична власт в България. Осъждането на Трифон Кунев е епизод от големия сценарий, в който един по един се отстраняват от политическата сцена и се ликвидират опозиционните лидери - чрез осъждане, затваряне и убийство.7| Идването на А. Я. Вишински в България по това време (9.1. 1946 г.) не е напразно, то е сигнал (и начало) за разправа с легалната опозиция. Все пак сценарият фиксира един от пиковите моменти в историята на литературата, когато тя пряко се вмесва в политиката и влиза в двубой с репресивната машина на властта. Трифон Кунев през 1946 г. повтаря ролята на Гео Милев отпреди 20 години, на Цвети Иванов, гл. редактор на в. "Свободен народ", арестуван и съден със същите мотиви почти по същото време - еднаква е ситуацията с поемата "Септември", с "Няколко разяснения от автора" и статията "Не разрушавайте всички мостове" и от еднакво тесто са режимите през 1925 и през 1946 г. - превратаджийски, насилнически, комунофашизоидни или обратно. Съдбата на авторите и на техните произведения е показателна за родството на идеологии и системи. И нека да не забравим никога, че щом посегнат на словото, то непременно ще посегнат и на свободата, и на демократичните придобивки на обществото.

Подсъдимият посочва за свои свидетели по дело № 301/1946 писателя Константин Петканов, който да свидетелства за дейността му като директор на Народния театър след 9. IX. 1944 г.; писателя комунист и концлагерист Кръстьо Белев, който щял да докаже отношението на Тр. Кунев към фашизма, както и към преследванията на партизани, евреи и прогресивни писатели преди преврата; бившия земеделски министър Асен Павлов, за да запознае съда с поведението и мнението на подсъдимия по актуалните политически въпроси; Никола Ковачев

 

 

71Вж. Шарланов, Д. Мешкова П. Българската гилотина. С., 1994 г.

 

 да установи с точност времето на отпечатването и пускане в продажба на инкриминираната книга "Ситни дребни като камилчета". Защитници на Тр. Кунев са известните земеделски дейци и адвокати Ангел Държански и Йордан Ковачев (и поет), Никола Бронзов и социалдемократът Иван Руневски. На първото заседание на съда не се явяват свидетелите на обвинението Караславов и Кюлявков, както изобщо не се явява и свидетеля на защитата Кръстьо Белев. От тяхна страна в архива остават писмени показания против бившия председател на писателския съюз, публикувани тук в приложение. След като не смогват да наддумат и да сломят опитния си противник на полето на публицистиката, сега комунистическите корифеи имат шанс да отмъстят за моралното си поражение. Злостните клевети и вулгарните инсинуации от страниците на вестниците се повтарят в показанията, сега вече юридически валидизирани като свидетелства против обвиняемия. На второто заседание (2.Х1.1946 г.) отсътстват, изглжда тактически, свидетелите на подсъдимия. Току-що са проведени избори за ВНС (18. Х. 1946) и Трифон Кунев е избран за народен представител от Луковитска околия, което дава основание на адвокатите да пледиат за отлагане на делото. Според закона за ВНС избраните народни представители получават статут на имунитет 5 дни преди свикването му. Прокурорът Великов се противопоставя и нарежда свидетелите да бъдат глобени и доведени насила още същия ден следобед, за да се даде ход на делото, преди да е влязъл в сила имунитетът. Въпреки това обаче хората не идват и заседанието се проваля, факт, квалифициран от обвинителя като "саботаж на процеса". Същият е отложен за 4. XI. 1946 г.72 Тогава обаче в съда е внесено заявление от името на Тр. Кунев за освобождаване (на основание чл. 96 и чл. 147 от Конституцията,) като е приложено удостоверение № 1901 (от Държавен касационен съд, с потвърждение, че е избран за нар. представител от Луковитска околия.)73 Би следвало да се очаква, че съдът ще изпълни безпрекословно конституционните разпоредби. Нищо подобно. Той иска разрешение от ВНС за продължаване на делото и съденето на подсъдимия със следния мотив: "В дадения случай подсъдимият Трифон Кунев Бояджиев е обвинен за престъпление, по което наказанието е Смърт или доживотен строг тъмничен затвор, най-тежкото наказание, предвидено по нашите закони. "74 Ето каква присъда са готвели блюстителите на закона за автора на "дребните камилчета" и само обстоятелствата им попречват да осъществят жестокия замисъл. Така процедурата не приключва, а временно е спряна - за да изчака развоя на събитията. Управниците изчакват влизането в сила на на Парижкия Мирен договор (15.IX. 1947 г.). В откровенията на мин.-председателя Кимон Георгиев "опозицията е пропуск към мирната конференция в Па-

72 Папка 4609, II съд. л. 27 - 46. Архив на МВР

73 Пак там, л. 47 и 48

74 Пак там, л. 49Един инцидент с Никола Петков и Трифон Кунев. в. Раб. дело, 12.У1. бр. 356,1946 г.


 

риж . Дотогава само се преструват на демократи, съблюдаващи някакви законови норми.

На 8 ноември 1946 г. името на луковитския избраник прозвучава силно при откриване на Шестото ВНС. Стотината депутати от опозицията скандират: "Освободете Трифон Кунев! Дайте свобода на Трифон Кунев!, а Никола Петков станал на крака, извиква: "Това е позор за едно Велико народно сьбрание!76 Едва тогава в прокуратурата се е получава писмо - разпореждане от Председателя на ВНС, Васил Коларов, че Трифон Кунев трябва да бъде освободен.?! След 140 дни, прекарани в килиите на Централния затвор, авторът на прочутата вестникарска колона излиза на свобода и влиза в Народното събрание. Когато на II-то заседание той се появява в залата, посрещнат е със ставане на крака и овации от своите другари. За кратко. Не след дълго ще мине обратно по същия път. Сюжетът продължава, времето стремително тече и достига до финала на поредната политико-литературна драма. Колкото и да е необичайно, историята на българската литература и биографиите на нейните творци просто плачат за екраниране или романизоване - в съдбите на автори и произведения се съдържат безброй елементи на епика и екшън, на съдебни трилъри и хорор-ефекти. Рано или късно, някой от творците на бъдещето ще обозре тази невероятна тема и ще има силите и таланта да я реализира в потресаваща книга за погромите над духовността в България.

На обществената сцена личността на Тр. Кунев се налага и откроява със своята многостранност и самобитност. Тази ярка иманентност се изявява адекватно и във външно-поведенчески реакции. Той е човек на широкия жест, на запомнящата се фраза. Почти легендарни са проявите на щедрост, милосърдие и артистизъм, с които е омайвал съвременниците си. Екстравертният му темперамент органично се проявява освен в речта и в реториката на жеста. Своя невероятен преход между двете антагонистични знакови пространства - затворническо и властово, между две противоположни житейски състояния - окаяно и престижно - той отбелязва с ефектен политико-психологически акт, каквото е "Отворено писмо до моите избиратели"78. Това е многозначен текст, положен в няколко смислови и темпорални ракурса. По смисъл и патос е диахронно продължение на"Pro Domo Sua". Споменавам го, защото съществува отпратка към секретното досие, в чиито дебри предстои да навляза. Става въпрос за анонимен отговор на Отвореното писмо, прихванат от Държавна сигурност. Това е документ, който проблематизира и приземява политическата ситуация, откроява контрапункти и нюанси извън двата полюса, видяни от друга, външна гледна точка. Поради своята откровеност, справедливи укори и разумни доводи, този анонимен глас

 

75 ВЖ. Шарланов, Д. Тиранията. С., 1997 г., с. 116

76 Да живее свободата долу диктатурата! НЗЗ, бр. 180, 8.ХІ.1946 г.

77 Пак там, л. 52

78 в-к Народно земеделско знаме, бр. 184, 1946 г.

 

 

 

за мен е народният. Тонът и обръщенията в писмото издават фамилиарност и е ясно, че човекът е стар познат наТр. Кунев, че е интелигентен и познава механиз-уите и перипетиите на българския политически живот. Анонимността му е предпазна мярка поради страх от репресия. Той не приема благодарностите и закле-ванията на новоизбрания депутат безапелационно, а ги коментира и анализира, доказвайки, че прошката не значи забрава. Сочи грехове от миналото на самия Тр. Кунев и общите грехове на българските политици от всички партии и времена спрямо народа, макар всички да си служат с неговото име, включително и земеделците. Разумен и обективен, този глас подчертава вината на земеделските лидери от времето на Стамболийски, та до Никола Петков, за сегашното положение на българското село. Според него, Ал. Стамболийски с изказванията си, че говедар трябва да води външната политика на България, с погромаджийските изстъпления на оранжевата гвардия на гара Долни Дъбник, с всяването на омраза между селото и града, е станал аванпост на комунистите, а сътрудничеството на Н. Петков с тях като министър на ОФ е огромна грешка, която стои в основата на сегашната драма - отслабването на БЗНС и насилственото колективизиране на селото и налагането на диктатурата. Според анонимния автор едва сега земеделските лидери са разбрали, "че сопата има два края". В порядъка на известните политическите хамелеони от рода на Кимон Георгиев и Димо Казасов "гласът" отчита и неблаговидната роля на българската интелигенция за тежката ситуация, в която е изпаднала страната. Ето оценката му за нея, която е и присъдата на обикновените хора: "Ами какво да кажа за пишущите братя, за художниците, артистите, от пасмината на Николай Райнов, който доносничеше пред новите си господари срещу свои колеги? Жалко, много жалко."79 Трифон Кунев получава един добър урок за толерантност, но също и за това, че сегашните страдания не изкупват предишни вини, както и припомняне, че днешните трагични събития имат горчив корен в миналото. Мисля, че Камиларят напълно е съзнавал и приемал голата истина и без тези редове и затова тъй искрено коленичи пред своите избиратели, заклевайки се да изпълни дълга си, независимо от изпитанията, които му предстоят. А те вече се задават, още повече след влизането му във ВНС.

Втората папка от Досието на Тр. Кунев съдържа 121 документа - рапорти, заповеди, справки, служебни писма, план-разработки и разбира се многобройни доноси. Донесенията са от щатни разузнавачи и от вербувани агенти. Още през 1937 г. е следен от агенти на полицията, но това е старомодно и забавно, като в криминален роман за Арсен Люпен, проследяване и подслушване по улици и

79 Писателят Николай Райнов е свидетел на Главния обвинител на II народен съд срещу българските интелектуалци през 1945 г. Показанията му са публикувани в приложение.


 

кафенета.80 И новата власт веднага го взема на мушка - още от 1945 г. В първите донесения, освен биографични и политически данни, се изтъкват и черти от характера на обекта: "упорит и твърд в разбиранията си" (л. 49); "упорит и последователен. Злокачествен. Морално запазен. Стои на най-здравите опозиционни позции. Приятел е на Гичев (Димитър) и Никола Петков, (л. 50, 11. II. 1946 г., донася Ивко). В обширна служебна справка на ДС от 28. II. 1946 г. агент № 103 съобщава и един нов факт - че през м. май 1945 г. Тр. Кунев е участвал в учредяването на "Лига за защита на правата на човека и гражданина" и е избран за подпредседател и ето каква е била дейността му като такъв: "Заедно с други представители на въпросната лига Кунев се застъпва пред регентите, министър-председателя, членове на правителството за отменяваие закона за ТВО, за връщане интернираните близки на осъдените от народния съд, за амнистия или помилване на осъдените от народния съд. Изобщо Тр. Кунев се явява като най-върл противник на днешната власт като в своите прояви не държи сметки за граници." - заключава сътрудникът. С тези документи се открива още една страна от хуманната дейност на писателя, полагащ усилия да помогне на жертвите на комунистическия терор. Както е видно, според самата Държавна сигурност, още в 1946 г. е престанал да бъде "удобен човек", а обратно - превърнал се е в "най-върл враг". С каква цел Христо Радевски, свидетел и активен участник в тогавашните събития, след 50 г., през 1994, лепва етикета на"удобния човек" върху името на един страдалец и борец, всеки може да си отговори. В ония времена Радевски е ортодоксалнен комунист, той е "удобният" за своята партия човек, възпяващ дори нейната "храчка" като огромна чест. Щом може заради партията да се отрече и от името си ("не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник"), то защо да не окаля паметта и името на общия им противник, разчитайки на късата памет на българското общество. Затова досадното, измерително ровене в архивите понякога има своята полезна мисия - възстановява справедливостта и истината за историята и за човека.

По линия на "Лигата за правата" в секретното досие са събрани, вероятно по време на обиските, огромен брой оплаквания от български граждани, които са се обръщали към него като подпредседател на гражданското сдружение, с надежда да намерят защита срещу притеснения и беззакония. Най-често това са софиянци, в чиито къщи и апартаменти ОФ властта е натрапила като наематели свои привърженици - активисти и милиционери от провинцията. Сред куриозите на комунистическото безочие е документиран и такъв случай - министърът на правосъдието Минчо Нейчев е настанен в жилището на осъдения на смърт от народния съд дворцов чиновник Ганчев (или Генчев), без да плаща наем на

80 Дирекция на полицията, отдел Държавна сигурност. Рапорт на разузнавачи №№ 357, 2911, 3616, 3671. декември 1937 г. Архив на МВР. ф. З, а. е. 212, Досие на Тр. Кунев, п. 23


 

вдовицата. Министърът спял в леглото на убития, а жена му Таня износвала дрехите на вдовицата Соня. Горките пролетарски министри! - бих казала аз. Откъде са започнали, преди да стигнат до 33-те суперлуксозни резиденции и боянските палати! - от чуждите чаршафи и дрешки, а вижте им сега чедата -милионери и суперакционери! След като Тр. Кунев, освен че публикува дръзки фейлетони, си позволява и да събира факти за золумите на прокламираните "идеалисти" и борци за равенство, няма как да не е в контингента на Държавната сигурност. Нещо повече, той е сред най-"обгрижваните "от нейна страна. От 1945 до 1947 г. наоколо му бдят агенти с номера 5, 69, 103 и други с кодови имена - Кремена, Бродски, Богданов, Румяна, Никола, Вуйчо, Бързак, Македонски, Германеца. Някои от тези хора се подвизават като земеделски активисти и са сред елита на БЗНС. Кремена, Бродски, Богданов и Румяна донасят за политическите разговори и решения на Постоянното Присъствие на БЗНС, участват в мероприятията на сьюза, срещат се с видни партийни дейци - Никола Петков, Недялко Атанасов, Петър Коев, Асен Стамболийски, Трифон Кунев. Особено активна е агентката с псевдоним "Румяна". Тя знае за срещите на Н. Петков с американския дипломат Джон Мак и това навежда на мисълта, че може би е едната от двете преводачки - Невена Розева или пък Анастасия Митева, и двете близки до ПП и до Никола Петков, чиято роля в процесите е вече известна. "Никола" и "Вуйчо" са съмишленици и освен това приятели или роднини, които имат достъп до дома на писателя, а зад псевдонима "Македонски "се крие шурей на избягалия в Австрия земеделец Христо Статев и чийто баща Димо също е земеделец-емигрант. Този човек има за задача да шпионира собствената си сестра, да донася за писмата от съпруга й, а може би и за писмата и сведенията на баща си. Лицата с чужди имена следват Трифон Кунев в "Юнион клуб", в кафене "България" и в аператива "Лисичата дупка", подслушват личните му разговори и докладват за срещите с приятели и политици. Определено може да се каже, че "каиновци и юди" се спотайват в земеделските редици още преди да е настъпил часът на гоненията и концлагерите. Хранителната среда на продажничеството и шпионството се корени в разцеплението на БЗНС през м. май 1945 г. и последвалото го роене на геметовци, гичевисти, николапетковисти и оббовисти. Неустойчивата, лесно изкушима земеделска душа, както винаги се мята между идеята и инстинкта, между жаждата за власт и страха за живота.

В този кратък период от една година, когато Тр. Кунев е народен представител във ВНС и е на свобода, се разиграват драматични събития. Спрян е вестникът на социалдемократите "Свободен народ", рубриката СДКК в НЗЗ изчезва, заменена от "Всекиму заслуженото", където спорадично се появяват статийки, посветени на конформистките уклони на известни български писатели и поетеси. Все по-често нявгашният сатирик започва да отправя призиви за омиротворяване и съгласие, за компромиси и разум в политиката, в противовес на засилващото се ожесточение и противопоставяне на партиите и разделението


 

на обществото. Той остава на своя пост, предан е на лидера Никола Петков, но е вече болен възрастен човек, принуден да се отдръпне на заден план, застрашен от отмъстителността на комунистите. Демократичната общност в България е стресната от бруталното насилие и терора по време на изборите, когато с необяснима жестокост са убити от ремсисти и комунисти 28 привърженици на БЗНС  /н. п. /, а стотици други са пребити. Страниците на опозиционния печат свидетелстват за варварските погроми по онова време с безброй примери, имена и факти. В уводни статии "Шайките", "Избори под знака на шайките", "По кървавите дири на комунистическите шайки" в. "Народно земеделско знаме" заявява: "Комунистическото ОФ надмина Радославовия режим, Цанковите шпицкоманди, надмина себе си. Въведе като принцип за управление шайката. Цялата страна е залята от комунистически шайки, които разтурят с ножове, камъни и сопи събранията на опозицята, чупят ръце, глави и крака."81

Но драмата набира скорост и върви към своя трагичен финал. Нейна сцена е Народното събрание. Там срещу въоръженото с револвери комунистическото мнозинство82 стои волята на 100-те депутати на легалната опозиция начело с Коста Лулчев и Никола Петков. Битките и противоборствата, и в словесен и във физически план, са засвидетелствани в стенограмите от заседанията на Народното събрание, публикувани всекидневно в "зеленото знаме". Тези епизоди би трябвало да излязат най-сетне от нелегалност и забрава на публична светлина, от тях потомството може да научи за себе си и за своята история много повече, отколкото от историографските коментари и журналистическите материали. Там Никола Петков, един колос на духа, се изправя срещу откровената наглост, срещу лъжите и заплахите на комунистическата върхушка - Антон Югов, В. Червенков, Цола Драгойчева, Георги Димитров, Д. Казасов, Костадин поп Русинов (червения поп) и др. С лъвска смелост и с неопровержима аргументация, с точни, светкавични апострофи този велик българин разобличава политическите машинации, матералните привилегии и терористките методи на управляващите, преда-телската им външна политика и икономическото заробване на народа, разбойническата колективизация и неприкриваните попълзновения за еднопартийна диктатура в България. Неговите пламенни речи, непробиваема политическа компетентност и желязна логика, но най-вече апостолската неустрашимост, с която влиза в преките двубои, вбесяват мрачните рицари на терора. Върху него се сипят яростни обвинения и неприкрити заплахи за убийство. Дързостта му вбесява до такава степен червените първенци, че ги принуждава да разкрият скритата си физиономия на убийци. Издава ги еднозначния смисъл на просъсканите реплики. След голямата разобличителна реч на Никола Петков


 

на 3. XII. 46 г., в която доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност - Георги Димитров и нищо друго, след въпросите му за повсеместния терор и кървавите убийствата на нар. представител Замфир Филипов и Мара Рачева и прочитането на писмото на депутата Петър Коев за мъченията в следствения арест на ДС, в Народното Събрание се разиграва потресаваща сцена. На 11. XII. Антон Югов, министър на вътрешните работи, в отговор на словото на Н. Петков, чете в Народното събрание показания на офицери, арестувани по обвинение в заговор срещу властта на т. н. "Военна лига". Според тези показания, (изтръгнати с мъчения )83, Никола Петков бил съучастник на заговорниците. Докато Югов чете, Цола Драгойчева се включва с гневна реплика: "Хиляди пъти предател!"

Никола Петков: "Аз не се боя от куршума, който ще ми отправите."

А. Югов: Никой няма да си хаби куршума!

Министър-председателя Георги Димитров: " Ще бъде жалко за куршума!"

Никола Петков: Това всичко води към там. Няма нужда от усукване, направете го по-скоро."

Този епизод съвсем явно предсказва и подготвя трагичната участ на Н. Петков: 10 месеца преди осъждането му и преди инсценираните следствия, свидетели, обвинения, процеси, управниците са решили съдбата му. Те са прокурори, те са съдии и палачи, щом една година преди мрачната трагедия вкупом се заканват, че няма да си хабят куршума за една горда глава. Още тогава тази отмъстителна шайка е намислила бесилка за един от малцината Апостоли и Мъченици на България. Каква е вината му е ясно за всеки - неговият висок политически и човешки морал, огромният му интелект и образование, ораторска дарба и авторитет сред масите, ненакърнения ореол на демократ и патриот, син на виден български род, дал вече две политически жертви за България. Това са характеристики, на чийто фон поразително се разголва и смалява жалката фигура на сталиновия хрантутник и послушна марионетка, националния предател и и охлократски вожд - Георги Михайлович Димитров. Той е сатрапът, който иска гибелта на Никола Петков, защото вижда и завижда на исполинския ръст на талантливия политик и чист българин, усеща кой е истинския лидер, способен да увлича и да води след себе си милиони селски труженици и демократичната интелигенция, а не само тънката прислойка озлобени лумпени. Никола Петков е последният, който се бори с лъвска самоотверженост в защита на българската демокрация и е последната бариера пред тоталното налагане на диктатурата и обожествяването на диктатора. Неговите речи и апострофи в VI Велико народно събрание рано или късно ще излязат на светло и ще заживеят своя безсмъртен


 

81 "Шайките". НЗЗ, бр. 166, 24. Х. 1946 г.

82 Вж. Семерджиев, П. Съдебният процес срещу Никола Петков през 1947 г. Париж 1947 г.


 

83 Народно земеделско знаме, бр. 202, 4. XII. 1946 г. Реч на Никола Петков, в която чете и писмото на арестувания Петър Коев.

Също и в: Шарланов, Д. Тиранията. С. 1997 г., с. 256. Спомени от о. з. ген. Марко Иванов


 

 

живот, подобно на максимите на Васил Левски и публицистиката на Хр. Ботев, а неговото име и героическа съдба ще заемат мястото си в мартиролога на българските мъченици, паднали за свободата. Нека не се заблуждаваме, че като му поставиха бюст в кварталната градинка, сегашните политици му отдадоха дължимото - те просто си измиха ръцете и хвърлиха прах в очите на простодушната публика. Нехаят обаче, и то твърде лукаво, за политическото и духовното наследство на Никола Петков, никой не събира и не издава неговите речи, статии и завещания, дори не ги припомня или цитира. Защото посредством силата на това правдиво и родолюбиво слово ще се открои контрастно собственото им безличие, посредственост и користолюбие, пълната им несъстоятелност като "елит", "лидери" и "политическа класа", както сами се лансират или чрез продажни журналисти. Ако тук отделям това малко място за огромността на Никола Петков, то е защото редом с него, подкрепяйки го в неравната битка със силата на своята дарба, е стоял един български писател - Трифон Кунев. Бил е до рамото на този саможертвен народен водач в най-драматичния период на неговата житейската и политическа сага, не го е предал, когато изпада в немилост  и над главата му застрашително надвисва дамоклев меч. На 5 юни, в деня на ареста на земеделския лидер Тр. Кунев получава инфаркт. Остава му верен до последен дъх, до бесилката и след това. Но чувствата и уважението между двамата са взаимни. И Никола Петков също дава висока оценка за своя другар, съмишленик и виден творец. И то в саморъчни показания, написани в адските дни на живота му, в килиите на следствения арест на ДС, преди да бъде отведен на съдебно заколение.84 А подобен пример на отстоявана докрай "висока кота" е нещо рядко срещано в нашата история. Българският писател обикновено е натура мекушава и пресметлива, обича да бъде в сянката на силния, да се умилква и подмазва на този, в чиито ръце са парите или властта. Има редки изключения, едно от тях е "Камиларя". Затова си заслужаваше да опиша неговата одисея, понеже има цената на комплимент за интелектуалния ни елит и вкупом го реабилитира, поне в исторически план.

Развръзката с Никола Петков и с опозиционната група на БЗНС и БСДП е известна и защо да повтарям тази и величава и позорна сцена, хвърляща черна сянка върху името на Отечеството, в което са възможни и се случват многократно подобни вартоломеевски зрелища и то в сградата на т. н. "Народно събрание" с нейния въпиющ девиз. На 5 юни 1947 г. там тържествуват мракобесието и тиранията. Най-после прочитат прокурорско писмо за отнемане имунитета на лидера Н. Петков. Не му разрешават право на отговор - изключват микрофоните, не записват стенограма. Поради това днес никой не знае точно Словата на достойнството и саможертвата, помни се само, че последните думи на рицаря

84 Трета папка от досието на Тр. Кунев. архив на МВР, ф. З, а. е 213, л. 47. Препис от гоказанията на Н. Петков пред следствените органи. Текста вж. в Приложения


 

на българската демокрация са били посветени на свободата. Нападат го на трибуната като главорези, агенти и въоръжени комунистически депутати, блъскат го и удрят с пистолети, бият и другарите му, които се опитват да го отбраняват. Тогава обсадените запяват Ботевия химн на саможертвата като последен салют към героя, който поема към свойта Голгота направо от трибуната на парламента.85 Боже, какви сцени, напомнящи Иисусовия път на мъките или ужасите на френския конвент в края на 18 век!

Малко преди това, в края на май е забранен в. "Народно земеделско знаме"; след ареста на лидера със специален закон е обявен извън законите на страната и разтурен БЗНС /н. п./, снема се имунитета на земеделските депутати, а 23-ма от тях са арестувани. След обесването на Никола Петков на 23. IX. 1947 г. идва ред на следващия - Трифон Кунев. Не се търсят нови обвинителни състави - просто се подновява прекратеното дело 301 от 1946г. На 30 октомври 1947 г. Тр. Кунев отново е арестуван в родното си село, както личи от радиограма на плевенската ДС, а върху телеграфната бланка има резолюция на софийското управление ДС - да бъде изпратен в Централния затвор.86 Едва на следващия ден VІ-то НО на Софийския областен съд излиза с определение за подновяване на делото. Едва след арестуването му е издадена заповед на Софийски областен съд до Дирекция на народната милиция87. Това е груба политическа и съдебна фалшифшкация, документ за това кой на кого нарежда и заповядва.

Първото заседание е на 14. XI. 47 г. Процесът тече по бързата процедура, т. е. трябва да се реши за 14 дни. Свидетелите на об